От многото прочетени български сборници с разкази през последната една-две години, този определено е един от най-концептуалните, най-прецизно написаните и най-световно звучащите. Просто от най-добрите. Признавам си, че харесвам Елена Алексиева повече като автор на къса проза - вероятно заради словесната и сюжетна концентрация, в която изпъква умението й да разказва по един много близък (дано тук не се разсърди за това сравнение) до моето светоусещане, естетични разбирания и собствено писане на разкази начин. Наистина, дано не звучи твърде самонадеяно, но за първи път усетих силно родство с моя собствен сборник “Потъване в мъртво море”, вероятно тъкмо поради въпросната концептуалност, подчиненост на обща тоналност и теми, но и заради чувствителността към езика като към важно самостоятелно измерение в историята. Неизбежно е силно да препоръчам “Прекъсването на самсара” (“Жанет 45”)!
==
Книгата събира единайсет истории за граничното, преходното, несигурното. Струва ми се, че така най-лаишки бих могла да определя тези разкази, в които мнозина от героите обитават междинни територии на човешкото съществуване, морал и опит. Самият този опит, както подсказва и заглавието, е поредица от крайни части в една верига на раждания и смърт (самсара), освобождението от което би ни оставило в бленувана и нескончаема нирвана. В самсара човекът е просто проявление, преображение, роля.
==
Може би най-буквалното разиграване на тази граничност се случва в разкази като “Подарък”, “Под дъгата”, “Ам-гъл и аз”. В “Подарък” например възрастен мъж получава от семейството си гробно място за рождения си ден, към което развива странно влечение, превръщайки тази буквална физическа площ на преход (ако вярваме в източната философия - между две прераждания, ако ли не - между отсамното и неизвестното) в място за неочаквано приобщаване към живота и човешко съпреживяване, които носят предвкусването на нирвана. Омиротворение, за което в едно свое интервю Елена Алексиева казва: “Омиротворяването за мен е като нирвана”.
==
В “Под дъгата” помилваният по силата на необичаен експериментален проект затворник е изправен пред освобождаване със силата на наказание - отново гранична територия между свободата навън и присъдата вътре, в която убиецът би се превърнал в своеобразно алтер-его на жертвата си. Жертва, която сама по себе си граничи с насилника в тази зона на здрача по отношение на справедливостта (“истината и тя беше над правдата”). Защото и убиецът, и жертвата, по думите и на Алексиева, са проявления, преображения, които се изпълват, както всяка друга роля, която ни поглъща, чиято форма изпълваме и пътят към която трябва да се измине. (“Беше стигнал дома, съдбата му се беше изпълнила и той се надяваше на кратка почивка преди следващото прераждане, защото да си убиец хич не е лесна работа”.)
==
В “Ам-гъл и аз” пък семейна двойка живее на синора между страшната диагноза и оздравяването на съпругата, съдържайки в едно разпада и спояването си, изравнявайки техния смисъл, постигайки своята симбиоза в болката - защото там, в процепите, сме най-насъщно близки. И когато двамата странно си заприличват, отново същия смисъл като горе, редуването в самсара:
==
“В този момент едва ли някой отстрани може да каже кой е болният и кой здравият. Болестта се е намъкнала в живота ни и ден след ден изличава границите помежду ни. Ние сме едно същество, две проявления на едно цяло.”
==
Животът и смъртта, болестта и здравето, лудостта и нормалността, егоизмът и човеколюбието, самодостатъчността и емпатията, свободата и наказанието, самотата и докосването, мъдростта и суетата, проницателността и слепотата - те са като ин и ян поредици в самсарата. Елена Алексиева обхожда техните междинни територии, прокарвайки чувствителни пръсти по белезите на човешкото - без излишни обяснения, с най-необходимите “доказателства”, за да разкаже цял един живот в няколко щриха. С образност и език, които заявяват неказаното, създавайки допълнителен смисъл, със способност да се придава символично значение и на най-обикновените предмети и жестове и да се превръщат вътрешните мисли на героите в афористични философски прозрения.
==
Все още се чудя дали в тези истории няма край или напротив - в много от тях героите успяват да прекъснат своята самсара и да “излязат”. В свояй отзив писателката Любов Кронева беше написала, че постигането на нирвана се случва само за героя в последния разказ - един истински малък шедьовър. А може би в това няма противоречие. Алексиева така или иначе владее силата на неоповестеното, на незаявения край, отказа от категоричност “какво ще стане после” - макар и проницателният читател да остава с една блуждаеща вътрешна (не)яснота за това. Отново тази граничност на знаенето и незнаенето (така, както падналата от небето полумъртва птица от разказа “Птиците” ненадейно се отърсва и полита, сякаш нищо не е било).
==
Много от героите на Алексиева са демаркационни хора - луди, психично нестабилни, тежко болни, ослепяващи, джуджета, затворници, бедни, самотници, бивши войници, бивши полковници от ДС, двойки, следващи кучета като пророци. Хора в някакъв собствен пашкул, “попаднали в друг, уж познат на пръв поглед свят, а всъщност напълно чужд”. Хора полудели от много ум (“дълбоко в себе си той се гордееше както с ума, така и с лудостта си”). Хора несъразмерни, несходни, самоотделили се. Хора от “материал нетраен, но пък употребен в голямо количество”. Хора, които биха могли да се опишат така, както самата Елена Алексиева в интервю описва себе си: “Правя нещо, което е логично от гледна точка на моя характер и убеждения, а за други то изглежда изненадващо, странно, плашещо. Леко дивичка съм, вътрешният ми темп е много висок”.
==
“Те бяха болни хора, а болестта не е престъпление”, мисли си (може би наивно) една чужденка, заживяла в реалността на българско село, което си има своя луд.
==
Един от най-любимите ми разкази в този сборник е “Източният прозорец”, въпреки че там разгърнатата метафора е най-ясна и обяснена. А може би тъкмо за това - той носи нещо обобщаващо за атмосферата в сборника. В него български музикален учител, имигрант в Германия, загубва гледката към своя “друг свят, може би единствения възможен”, след като зазиждат любимия прозорец в кабинета му, от който е отправял поглед към парка, към природата (“няма нищо по-естествено от това природата и изкуството
да се срещат, да се докосват постоянно и настоятелно, … пораждайки извънредно приятен гъдел, гъдел, способен да цивилизова душата, но също и да одухотвори цивилизацията”).
==
От съседния на него прозорец той вижда само своя нескрито символичен двойник - “огромната статуя на мъжа, седящ с гръб към сградата на музикалното училище, превит и настръхнал, сякаш всеки миг се канеше да стане и да си тръгне”. Мечтал да стане велик китарист в Америка - неговата нирвана, той е заседнал в битието на нещатен преподавател по нещо, което мрази - търпейки обаче доброволно тази несигурност (защото и “съвършенството е нежелателно и дори пречи”). Самият той е запълване на празнина. Какъв е смисълът на зазидания изход, от който учителят постепенно се обсебва, насилствено прекъсване на самсара или напротив - нека читателите решат сами за себе си.
==
Не бих могла да изброя всички трудно забравими образи в тези разкази, за всеки от които бих могла да напиша отделен портрет. Нито да кажа достатъчно в рамките на кратко ревю за тематичната нишка, пронизваща историите и превръщаща този сборник в много повече от механичен сбор на последно написаните от Елена Алексиева истории. Освен всичко друго тази книга е и обилен източник на цитати, които по-съвестните читатели биха си преписали и препрочитали. Елена Алексиева определено се нарежда сред любимите ми автори на кратка проза у нас: Иван Станков, Оля Стоянова, Чавдар Ценов, Любов Кронева, Сава Василев… Не пропускайте книгата й!
