"Кутия за спомени" със събраното от Констанин Петров

Дали не съществува някаква неустоима тенденция мъжете ни писатели на определена възраст да разтварят пред нас своите поовехтели кутии за спомени и с увличащо сладкодумие да полагат в ръцете ни безценните реликви на своето детство и младост? Последният, който като вехтошар се впусна в своето и това на София минало, беше Алберт Бенбасат с неговите “Изгубени вещи” (виж рецензия тук) - телефонна шайба, бримколовка, пишеща машина, грамофонна плоча…

Но ако тези позабравени вече вещи са били ползвани от всички негови съвременници и предизвикват собствени спомени у тях, то предметите и притежанията, чиято история Константин Петров споделя с нас в сборника с недвусмислено заглавие “Кутия за спомени” Жанет 45, 2021), са все лични, уникални, свързани с интимни спомени.

Сред тях са горда грамота за преплуването на Дунав едва на 11 години; нахапана от куче петолевка - последната банкнота на майка му, живяла деен и смислен живот, но принудена да крие своята бедност от синовете си в залеза на живота си; плюшена маймунка, купена за възрастна съседка, за да успокои духа на покойния й мъж есесовец; диск с джаз музика, който ни връща към великото изкуство на Пармака, умрял в бедност и огорчение, разкрити тук чрез последните му постове във Фейсбук; очилата на дядо, запомнен с омразата му към комунистите; тетрадката-дневник на малко момиче, с което Константин Петров се среща в безкрайните черноморски лета; дълго останалите непрочетени писма, които майка му му е писала на ръка, за да го напътства нежно и любящо как да стане достоен и добър човек; бригадирска карта от времето, когато зад експлоататорския дух на това социалистическо изобретение всъщност се криеше “идеалното място да опознаеш един свят, различен от твоя, и да попълниш бройките си за секс”; и най вече книгите, с които човек неизбежно трябва да се раздели един ден и от които често изпадат забравени съкровища. Тук са и дългите истории на мистериозния Съдия, чиято самоличност едва накрая узнаваме, и за приятеля от детството – Джингъл Бел, заварен син на издигнал се партиен функционер, с когото малкият Константин мечтае да пренапише в комикси световната литература, така че Достоевски най-сетне да стане достъпен.

Да, непълна и хаотична е тази книга, в която се разказва ту за автора и близките му, ту за съвсем други хора - точно каквато е всяка кутия за спомени (която по природа би трябвало да бъде като бездънната вълшебна торбичка). Нейното разговорно, непосредствено, стилово непретенциозно сладкодумие би могло да звучи и като разказ на маса или дълъг фейсбук пост - може би защото това разказване като че ли не е опосредствано дотолкова от литературността, както беше в предишните разкази на Константин Петров. Макар и също до голяма степен скрито автобиографични, историите в “Ловци на пеперуди” (виж рецензия тук) бяха малко или много литературно “конструирани”, сюжетно “преправени”, докато този сборник четем с предварителното убеждение, че всяка история е “едно към едно”, че просто подслушваме мислите на сведения над своите безценни “безполезности” човек.

Що се отнася до стила, то той не е по-различен от този в предишната книга - насечената, мъжка, репортерска директност, абзаците от изречение на ред, саморефлексията на писателя да не задържа дълго вниманието на читателя, но пък и навика да се връща кръгом към мислите си, както това правят живите разказвачи. В пълна сила и тук важат думите, които съм написала за “Ловци на пеперуди”: “За мен в него има и меко чешитство, и грубовато добродушие, и някаква много подмолна поетичност, и отказ от поуки и заключения.”

Може би най-осезаемото от прочита е усещането за приемане - на хората и живота такива, каквито са. Дали е активно човеколюбие, или смирено съзнание, че всички сме крехки и погрешими - резултатът е един и същ: уютна, всекидневна проза, която ни връща към жалони от всеки един живот. Кара ни да припознаваме. В тази книга има много първи и много последни неща - първи любови и приятелства, последни срещи и смърт, - което със сигурност прави историите и генерични, универсални.

Разбира се, “Кутия за спомени” би могла да бъде и двойно по-дълга, но както Константин Петров сам споделя в свое интервю, той не би искал да досажда на читателя. Тази мярка в автобиографична проза е най-трудната, а той определено я е уцелил. Радвам се, че авторът продължава споменатата в началото традиция, в която сме чели най-малко големите Георги Данаилов и Георги Мишев.