“На двайсет години вече понасях парадокса на професионалистите, които работеха без живот, защото се страхуваха да живеят без работа.”
==
Blue-collar blues. Бачкаторски блус. Factotum, по Буковски. Такъв разкош е създал с най-новия си, четвърти поред роман, “24 часа труд” (Жанет 45, 2021) Васил Панайотов. Роман, който категорично зае мястото на най-любимата ми негова книга досега. Тя не е най-дългата, нито най-сложната като сюжет, нито най-тежката като философия - но от нея лъха покоряваща непринуденост, свежа автентичност и ободрителна ирония. Образно казано, тук Васил Панайотов е отпуснал стегнатия бицепс, освободил е тежката стойка и е застанал естествено, с натурална момчешка атлетичност, с тинейджърския чар на някой, който описва себе по следния неустоим, поне за мен, начин: “беден, девствен, скромен и смотан”.
==
Да, Васил Панайотов не може (и вероятно не бива) да избяга от себе си. Последователен и незабавно разпознаваем е тонът и стилът му: смециса от мускулеста, цинична цапнатост в устата и разсъдителност на неутрален, с нотка на академичност език. Последователно е и специфичното му житейско-философско кредо (виж част от него, споделено в интервюто с автора тук). Героите от “Сянка” (виж рецензия тук) и от “24 часа труд” могат да бъдат ако не вариации един на друг - и алтер-его на самия автор, - то поне литературни “братя”. Авторът наднича от всичките си книги и това е неговата запазена марка, доведена до чист автобиографизъм в последния му роман, доколкото знам - с малък процент доизмисляне в детайлите. Без да го изтъква, нито пък да го крие, той прави това, което като автор също споделям и практикувам: използва собственото си име, заличава синора между фикция и прототипи и черпи почти без филтър от личния си живот. Защото всяка литература в крайна сметка е автобиографична.
==
Резултатът е един роман за (трудовото) израстване през 90-те, но израстване фокусирано малко по-напред “на попрището жизнено” - от завършването на гимназия през първите опити за намиране на работа, през казармата, през фалшифицираното образование и съчинените автобиографии, през куп варианти на неквалифицирания труд - пазач, работник в баничарница, шофьор на линейка в казармата, препродавач на валута, продавач в ЕТ кафене, общ работник, барман, уж одитор, а всъщност момче за всичко. Дотогава, докато започва да се избистря яснотата, че “ако никога не разбера какво да правя с живота си, можех да напиша роман”. Че постигането на успех, каквото по дяволите и да значи това, може да се замени с разказването на истинските провали.
==
Колко интересен може да е един роман, чийто фокус е бачкането и даяненето в низините, където “нямаше работа, от която да не ме е срам” ли? Много. Васил Панайотов описва профилирано, с опит от първа ръка всяко следващо място, служителите, действията и бездействията, отношенията, разсъждавайки върху куп свързани теми - в този роман далеч по-умерено, но затова пък забавно, живо и увлекателно. “24 часа труд” представлява подривна пародия на изконната поговорка, че “трудът облагородява”, и опровергава куп клишета - за достойнството на бедността (всъщност “моралът и честността са оправдание за бедността”); за важността на индивидуалните усилия; за преимуществата на опита и най-вече за ценността на развитието и преуспяването. Не случайно героят се отказва (винаги) точно когато пред него започват да се оформят перспективи.
==
“Изкарани с честен труд. От този израз ми се повдигаше. Нямах нищо против някаква машинация, мошеничество или престъпна схема, но не ми хрумваше никаква, а за престъпление нямах кураж.”
==
Бихме могли да погледнем на “24 часа труд” като на класов работнически роман извън рамката на соцреализма. 90-те са време, в което средната класа тепърва има да се оформя и в което бурно се преосмислят качества и категории, макар де факто нови и стари все още да съжителстват флуидно. Скатаването - реал-прагматиката на соца зад лозунгите на ударничеството, все още е мечтата на героя да лентяйства, да лелее “пенсионерската идея, че от живота искам предимно да си почивам” (уви, дори в казармата символ на новобранеца се оказва метлата). Безвъзмездният гюромихайловски труд се преосмисля като “народът получи само свободата да бачка”. Честността, идеализирана от соца, вече не е на мода, но нагазването във водите на безпардонната и направо престъпна нова реалност не е толкова лесна за човек, закърмен с девизите на току-що отминалото време - Васко си остава тарикат на дребно, който не може да преодолее докрай чувството за съвест. На фона на икономическата вакханалия, той прави дребнички безчестия, които никому не вредят и са по-скоро симпатични; все още умее да се изпотява от срам или страх и дори да си мисли, че може да го вкарат в затвора за смехотворните му простъпки.
==
“Бях беден и безчестен” се оказва не точно така. За да осъществи класовия си бунт поради “нарастващата класова ненавист към тези, за които аз бях персонал”, Васко мечтае да отрови някой с миша отрова, но накрая слага само сопол в една от закуските, които произвежда. И още няколко пъти така (да не давам спойлери)… докато междувременно осъзнава, че “животът на неквалифицирания работник е труден, но този на дребния собственик е направо невъзможен” и че “хората с престижни професии са още по-прецакани от тези с презрените”.
==
Васил от романа е case study за яловия бунт на 90-те, за надуването без полза, за свитите перки на голяма част от поколението на седемдесетарите, пуснато да “се оправя” в откритите икономически води на новата реалност, където “шепа висшисти и връзкари обират каймака на работата, другите газим в утайката”. Поколение завинаги белязано от преходната двойнственост. И все пак умишлено не искам да рекламирам този роман като класически “роман за Прехода”, защото това определение вече дотолкова се е изтъркало и обезценило, че ми звучи по-скоро пейоративно.
==
Уви, повечето книги за близкото минало преговарят един и същи клишета в обяснителен, експонатно-музеен режим, сякаш говорят на читатели, които не са го преживели сами (в това очакване за млада, необременена публика има някаква самонадеяност - струва ми се, че писателят винаги трябва да пише към своите съвременници, без обяснителни бележки, които бъдещето само ще си добави). Или се ровят във висшите етажи на низостта - сред мутри, проститутки, престъпници и въобще в среди, където никога не са стъпвали. Или ожалват бедността и краха на ценностите, предлагайки сюжети, в които всичко е ужасно. На този фон романи като “Чекмо” и “24 часа труд” (тук бих посмяла да включа и собствения си роман за 90-те) са изключението, “отдъхването”, което ги превръща в естествено достоверните, а не стилизираните свидетелства. В тях времето е просто дишащ фон, а не декоративна аргументация за всичко, което се е случвало и породило от него.
==
Да, и в “24 часа труд” плакатните личности на времето присъстват (Брендо, Карамански, Мутафчийски, Александър Добринов, Нойзи, Пеевски, моделите на Визаж, та чак до г-жа Илиева, основателката на съществуващото и до днес Дружество за Одит и Консултации ООД, чиито сайт и снимки открих) - но те присъстват бегло, като статисти, в обратна перспектива. В тази обърната оптика човекът-периферия, маргиналът става център, а онези са само исторически антураж, извървял се покрай бара на Васко. А той е любимият ми в литературата среден човек (защото да разкажеш средния човек като изключителен е огромно предизвикателство): със средно образовани и среден успех, със средни до никакви заложби и амбиции, девствен, неугледен, “пън”… Прекрасна е заигравката на маргиналът с голямата, “важна” история в следния пасаж:
==
“После влязох в казармата. Повиквателната ми беше за 2 октомври 1996 година. Това ми осигури алиби за убийството на Андрей Луканов, след чието покушение същия ден очевидец описа вероятния извършител, както би описал и мен.”
==
(Тук впрочем искам да обърна внимание и на крайно сполучливото заглавие, което обединява в една хитра, иронична фраза две от най-знаковите медийни лица на този Преход. Прекрасна е и корицата на Люба Халева, която стилизира шрифтовете и образа на автора.)
==
В заключение, да, “24 часа труд” е донякъде продължение на “Сянка”, но продължение много по-меко, с момчешки сарказъм и лекота, с очаквания политнекоректен цинизъм (пасажите за циганите определено биха смутили тези от БХК), дори с известна сантименталност, колкото и авторът да твърди, че не си пада по “сантиментални лайна” (тогава защо героят му цяла вечер стиска, за да не срещне очите на стареца пред тоалетната). Така че ако обичате Васил Панайотов, не пропускайте това своеoбразно CV на писателя, поместило клетия му професионален опит по пътя към лентяйството на писателството. Иронията не е случайна.
