"Повече, отколкото обичам живота си" - или за любовта срещу истината

Този материал бе написан и публикуван първо за “Тоест” - можете да го прочетете и там. Следете и останалите материали в рубриката “На второ четене”.

==

Необичайно е, когато един евреин разказва толкова съкрушителна история за другите лагери – не за нацистките, а за комунистическите, не в Европа на Хитлер, а в Югославия на Тито. Но пък и кой по-добре от евреин – при това не друг, а Давид Гросман – би могъл да разкаже историята на една жена, преминала през душе- и месомелачката на балканския ГУЛАГ? Когато известният писател среща в един израелски кибуц своя прототип Ева Панич-Нахир, вече почти на столетна възраст, тя не само охотно му разказва обратите на суровото си и драматично минало, но едва ли не настоява то да оживее под перото му.

==

Гросман превръща тази история в художествена стихия по своя специфичен начин, като създава образа не само на своята главна героиня Вера, но и на още две поколения счупени заради една и съща травма, макар и по различен начин жени, жени жертви: дъщеря ѝ Нина и внучката ѝ Гили. Гросман опъва между тях крехката, но несломима „червена нишка“ (по един друг негов мащабен роман) на принадлежността и отхвърлянето ѝ, на истината и спестяването ѝ, на гордостта и преломяването ѝ в прошката.

==

„Повече, отколкото обичам живота си“ е последната от малкото книги на Гросман, преведени на български. За разлика от „Един кон влязъл в бар“ (най-силния му за мен роман, по който имаше и широко рекламирано театрално представление със Самуел Финци), „Ще бягаш ли с мен“ и „Червената нишка“ обаче, за нея почти не е говорено от издаването ѝ насам. Тук Гросман се приближава географски до нашите земи и се разкрива като завиден познавач на балканската и югославската история – по-конкретно тази на остров Голи Оток, където се е намирал най-големият и най-страшен лагер за политически затворници по времето на Тито. Сюжетната рамка на повествованието представлява пътуването на Вера, Нина, Гили и баща ѝ Рафи от Израел до това пълно с ужасяващи тайни място, където Вера е била хвърлена и измъчвана няколко години като враг на народа.

==

Повествованието в романа е силно кинематографично в буквалния смисъл на думата. Въпросното пътуване е видяно през почти непрекъснато включената камера на Рафи и Гили, и двамата донякъде провалени кинематографисти, отгледали се сами един друг след напускането на Нина. Сега те създават филма на живота си – филм за нея и майка ѝ Вера, и за тайната, обвързала ги завинаги в отчуждението.

==

Преди да потъне в небитието, тази лента се превръща и в дълбока, мъчителна, но пречистваща изповед и в начин сегашната Нина да се обърне към бъдещото си аз, чиято памет ще бъде поразена от болестта на Алцхаймер, с която е диагностицирана, но най-вече в инструмент за катарзис и прошка между трите поколения жени. Такъв, от който накрая ще се отърват. Защото има неща, които трябва да бъдат спомнени стъпка по стъпка именно за да бъдат оставени отвъд паметта.

==

==

Вера/Ева на Гросман е институция, матриархат. Силна, обичана от всички в новото си израелско семейство, природно женствена, всеустойчива, жизнелюбива, обладана от истината и любовта – заради тях е готова да жертва единственото, което ѝ е останало. Родена в буржоазен еврейски дом със смесен (хърватско-унгарски) произход, тя се влюбва от пръв поглед и – въпреки съпротивата на баща си – се жени още съвсем млада за сръбския офицер гой, който ще остане любовта на живота ѝ. Идеалисти, чисти в своите възгледи за социално равенство, честни в намеренията си, двамата участват в партизанската война срещу нацистите, присъединявайки се впоследствие към Титовия елит. Докато Тито не прави немислимото – опълчва се срещу Съветския съюз и започва да преследва онези, които внезапно са обвинени във вярност към Сталин и шпионаж в полза на СССР.

==

След самоубийството на потъналия в мазетата на ОЗНА свой съпруг Вера ще трябва да вземе най-важното решение в живота си, което ще предопредели не само нейната, но и съдбата на всички жени от рода ѝ. Срещаме я на деветдесет, след като отдавна е преминала през ада за политически затворници на Голи Оток, където хиляди други са намерили смъртта си, след като е успяла да стигне до Израел с дъщеря си и се е омъжила повторно за бащата на Рафи, единствения протагонист в този женски роман.

==

Ала травмата, отгледана на Голи Оток, ще превърне нейната Нина – малкото момиче, останало изведнъж и без никакво обяснение без майка (самите ние ще получим това обяснение, гледайки филма) – в своеобразна морална самоубийца, външно студена, лишена от човешки чувства и „изражения“ (важно за кинематографичния поглед в романа) жена, която ще превърне разюзданата си сексуалност в начин да накаже (женствеността на) майка си. Гили, нейната дъщеря, на свой ред ще остане без майка и ще премине през отхвърлянето – докато отново не я открие и не откупи продължаването на рода, не пречисти генетичната нишка на болката и огорчението.

==

Централният конфликт (и тайна) в „Повече, отколкото обичам живота си“ поставя едно срещу друго немислими неща – истината и любовта, както и любовта към съпруга и любовта към детето. Струва ли си да настояваме на истината, за да не предадем честта и достойнството на мъртвите, ако така ще разрушим живота на живите след тях, които също се нуждаят от любовта ни? Кое доказателство за обич е по-валидно? Можем ли да степенуваме любимите си?

==

Изборът, който Вера ще направи, не само ще предопредели съдбата на жените след нея, но ще промени и смисъла на думата дом за всяка от тях. За Нина домът ще се окаже мястото, на което тя никога не е стъпвала в своето неистово скитане и вечно бягство – мястото, свързано с ужаса, преживян от майка ѝ. Защото взаимността в ада е по-голяма от „спасението“ отделно, защото любовта в споделеното страдание е по-силна от пощадата, която те оставя сам.

==

На острова, насред немислимите изтезания, Вера ще открие смисъла им в обгрижването на един малък филиз. Това е метафора пределно ясна, изключително визуална и емоционално силна, но същевременно и история, базирана на истински свидетелства на лагерници. Според техни разкази те са били оставяни да стоят с часове в определени пози на голия и пуст остров, за да пазят сянка от безпощадното слънце на филизи (твърди се, че зеленото петънце на Голи Оток представлява дърветата, които затворниците са посадили).

==

==

Снимка: Frontieras Do Pensamento под CC BY-SA 2.0

==

Безцелното и нечовешко страдание на Вера (като това от Холокоста, чиято сянка винаги витае във всеки еврейски роман) Гросман ще преосмисли – за да даде амнистия на майчинството ѝ – през отчаяния жест на това тя да участва в покарването на няколко крехки листенца върху едно лишено от живот късче земя. Дори и само това да беше разказал писателят, той пак щеше да разкрие пределно ясно жестокостта на комунистическите лагери – по думите му, по-извратена, по-кръвожадна и по средновековно варварска дори от тази на нацистките. Защото в тях, както отбелязва той, врагът е бил ясен, докато тук – трудно, почти скандално признание от един евреин –

==

“…затворници, които са били в Аушвиц и са ги довели на Голи Оток, казват, че тук е по-трудно. Тук методът е да превърнем всяка жена във враг на всяка друга жена”.

==

И все пак това не е историческа книга, а общочовешки роман за същността на политическия до мозъка на костите си човек. За трагичните отношения между майки и дъщери и за драмата на родителството. За колективната травма, прорастваща в сянката на поколенията. За катарзиса, който винаги изисква слизане в ада на паметта, кръстоносен обход на спомените, връщане в родилната утроба на болката. Но най-вече „Повече, отколкото обичам живота си“ е роман за абсолютната и безусловна любов. И тази на Вера към първия ѝ съпруг, но и тази, която Рафи изпитва към Нина през целия си живот. Любов библейска, всеопрощаваща, всепонасяща – и най-черния мрак, и най-смъртоносните рани, и най-непосилното отхвърляне.

==

За огромно съжаление, в България нямаме преводачи, способни да преведат израелски романи от оригинала им на иврит. Това обикновено се прави ту от английски, ту от френски – и определено личи. Богатството и сладостта на Гросмановия иврит като че ли са позагубени в английските конструкции и фрази, наративът звучи странно на места, а времената се сменят по начин, който би могъл да се възприеме като преводаческа грешка. Няма как да разберем какъв е случаят без оригинала.

==

Но може би въпросната „грешка“ все пак е логична. Гросман разказва преди всичко през гледните точки на Вера и Гили, която през цялото време си води и сценаристки записки, понеже – както казва баща ѝ – важното е в „подробностите, малките подробности“. Може би съобразно този кинематографичен подход Гили сякаш вижда в съзнанието и на другите, вижда навсякъде и във всяко време, придобива способността да бъде всевиждащ разказвач. А такава всевиждаща в колективното съзнание на семейството ѝ гледна точка е решаваща за спойката между неговите части, счупени и слепени отново като в кинцуги (златно спояване/шев – японското изкуство за поправяне на счупена керамика чрез лак, смесен с прахообразно злато, сребро или платина).