В края винаги знаем повече, отколкото в началото. За "Тук живее Йожи" на Надя Радулова

Когато чета книги като „Тук живее Йожи“ (Жанет 45, 2023), ми се приисква всички от общото ни с Надежда Радулова поколение, които могат да пишат така, да създадат своя собствен разказ за онова наше споделено минало – макар и нейният да ни пренася и далеч напред, в евентуалното ни бъдеще. Струва ми се, че тези носталгични наративи никога няма да са достатъчни, защото макар и да препотвърждават една иначе тоталитарно уеднаквена реалност (и уви, тъкмо затова толкова интимно припознавана), то езикът и въображението винаги ще намират свои самобитни гледни точки към нея, ще доизмислят паметта. Това е и една от централните идеи в този малко или много експериментален текст.

==

Винаги се радвам, когато поети пристъпват към прозата – това неизбежно личи, особено първия път. Типично за един дълбок и многопластов поет, а също и редактор, Надя Радулова стъпва предпазливо, изпробвайки различни повествователни форми – в книгата се появява поезия, разкази изцяло в диалози, свидетелски показания, тийнейджърски дневник, зрителна илюзия, сън… Повествованието тече ту в първо, ту в трето лице; ту през перспективата на всевиждащ разказвач, ту през гледната точка на протагониста или на някой друг герой.

==

Опипвайки тъканта на разказа – обичайната логична междинна стъпка от поезията към прозата, – авторката прави заявка за един по-мащабно конструиран текст, създавайки романов тип героиня в лицето на своята Йожи (зад която видимо прозира самата тя). Макар историите да биха могли да съществуват и сами по себе си, те са фино навързани чрез присъствието на героинята ту като главна, ту като второстепенна или дори като бегло спомената в текста (много подобно например на Олив Китридж от едноименната книга на Елизабет Страут). Всъщност Йожи е почти нещо като хибридна същност, която прониква останалите герои.

==

Сянката на поезията, от която идва Надя Радулова, е и в езика ѝ, който ту дисциплинирано се стреми към семпла чистота и понятност за широк кръг от читатели (към така фаворизираната в прозата читаемост), ту изведнъж изоставя това самоограничение и неистово разцъфва в мрака и светлината на лириката, богат на образи и метафори, способни да създават фабула сами по себе си и заместващи нуждата да се „случва“ нещо повече от, да кажем, едно наситено описание.

==

Нека корицата и името не ни заблуждават, че става дума за детска книга, или че това е просто ретроспективен роман за израстването. Да, през атмосферно сгъстени сцени, описания и диалози „Тук живее Йожи“ докосва 70-те години, минава през 90-те и началото на хилядолетието, и задържайки се за кратко в днешния ден, се осмелява да отиде чак до дистопичното, уви, бъдеще. „Детето“ в тази книга е Йожи/Надя, но и не е единствено тя; героинята (понякога разказвачка, понякога разказвана) се явява в различни свои възрасти и в/с различни други герои, някои от които още не са живели или дори не са родени.

==

Редица са идейните центрове на книгата: езикът; въображението (или измислянето); конструирането на разказваното; онова страшното от реалността и истинските приказки, опитомено от фантазията (а в детските книги – и от редактори „пазители“ на детската психика); митологичните, архетипни образи от тях; цикличното време на фона на онова, което безпощадно напредва и ни приближава към неспособния да се осъществи докрай край.

==

В отделните разкази Надя Радулова внимателно вплита мотиви – тънки нишки и синци – от различни приказки, предимно Андерсенови (макар че веднъж забелязал това, на читателя започват да му се привиждат приказни бодове навсякъде и откъде ли не). Някои връзки са дълбоки и алегорични – самите истории разиграват в свой собствен сюжет приказката, докато повечето други са само бегъл символичен жест към нея, своеобразен тест за общата ни култура и опит, позволяващ поливалентност и плътност на прочита.

==

==

В „Новите наематели“ малката Йожи ще отказва да види „наемателите“ на репея (който тя самата смята за розов храст) като неприятните, подлежащи на масово изтребление вредители, каквито са, и ще настоява, че те се казват като Андерсеновите „мънички зеленички“. Езикът все още има амбицията да спасява, преди рано или късно идва приливната вълна с думите, откъдето излизат истинските имена, след което приказката свършва, след което всяко нещо завинаги вече трябва да се нарича с истинското му име, колкото и тъжно да е понякога това.

==

Йожи ще иска да направи онова, за което листната въшка на Андерсен, неспособна да произнесе грозното название, което хората са ѝ дали, моли самия разказвач: „Не можете ли вие да напишете нещо в наша полза и да вразумите хората?“.

==

И макар самата царица на приказките да казва на Йожи, че „всяко нещо трябва да се нарича с истинското му име“, в книгата много неща са пренаписани от въображението – може би най-детското, което съхраняваме в себе си. Особено по отношение на смъртта, пред която така или иначе всички се оказваме невръстни и безпомощни деца. Малката Йожи ще осезае онова, което тя причинява на живите, в златния шев на една пропукана статуетка („Залепи ме здраво“), където въпреки старателната работа, въпреки блестящата позлатена рана, изражението на момичето все пак е задържало спомена за счупването му.

==

В „Па-дьо-дьо на крилото на „Месершмит“ младата, но пораснала вече Йожи иска да пресътвори трагичната, напомняща далечно за „Лебедово езеро“ и за „Малката русалка“ история на летеца и неговата любима, по един бляскав, ефектен, баладичен начин, с всички усвоени от нея литературни прийоми и техники. Тримата възрастни, които последователно ѝ разказват уж самата истина, също обаче ще конструират един съвсем различен неин прототип през призмата на любовта или съвестта си, а може би просто на паметта си. Този разказ ни напомня за несигурността и хлъзгавината на писателските инструменти, както и за класическа формалистична дистанция между автора и разказваното – Йожи осъзнава, че се е сближила не с жената, която ѝ я разказва, а с начина на разказването на самата история.

==

Измислянето присъства на ред други места. В едноименния разказ Йожи си съчинява история за „Леля Печка“ за пред другите деца, зад която се крие действителна трагедия от времената на национализирането на имуществата – и животите – от комунистите. Символичната огнеупорност на тухлата за топлене на тази юродива жена – метафора на паметта ѝ, – ще се окаже за Йожи мъчение, „каквото не беше описано нито в индианските книги, нито в задължителните по онова време съветски романи за деца герои“. Именно децата в този разказ обаче ще дръзнат да проверят границите между фантазното и реалното по своя жесток, буквализиращ метафорите начин.

==

„Малката русалка“ получава втори, по-буквален прочит и в разказа „Крака“. Там Надя Радулова отново фино преработва актуалното, текущото – в случая мигрантския поток от Близкия изток към Европа – през приказното, вечното. Както впрочем прави и на много други места в книгата. Така например „Меденият слон“ може да се чете и като алегория за комунизма, с неговите „отлични следотърсачи, които винаги хващат бегълците и ги връщат долу“ от границата между забравеното от бога и небесното село. Историко-политическият фон на всяко време присъства дискретно, включително чрез изпуснати тук-там и свръхпознати за поколението ни имена на реалии, но и чрез цели сюжетни разработки, в които разпознаваме последните страшни войни, мигрантския поток, бежанските лагери, глобалното затопляне.

==

==

Защото книгата не спира до предела на днешния ден, а преминава към измислянето и на бъдещето, в което Йожи – някак всесъща – още съществува. А после и на отвъдното. Йожи е тази, за която „паметта ѝ е по-дълга от живота ѝ, че има спомени и от времето, когато всички ние вече ще сме си отишли“. Едно бъдеще колкото въобразено, толкова и плашещо достоверно, близко, покълнало от ластарите на реалните днешни конфликти, грешки, безучастия („Коприва“, „На кръговото“, „Приношение“). Това бъдеще вече е започнало, така както миналото още не е свършило. А при един сериозен автор миналото никога не е преработено и (може би затова) утрето никога не е оптимистично.

==

Всичко, свързано с миналото, я разстройва. Всичко, свързано с бъдещето, я ужасява.

==

Надя Радулова използва умело страховете от нестихващите военни безумия, от задаващата се на хоризонта екологична катастрофа и свързаните с климата миграции, от локалните конфликти за употребима земя и въобще усилията за всяка следваща година живот („Приношение“). Сълзите, които малката русалка е неспособна да пролива в оригиналната приказка, някога наистина ще бъдат рядкост, срещу която ще е измислен дори спрей. Но може би ще са и спасителен изход на отчаян бунт, както е в разказа. Все пак надежда ни е оставена – и то именно в незнанието какво ни чака по-нататък, в самия провал на измислянето: „Никой не излиза през вратата, през която е влязъл, обяснява момичето. Така и не разбираме кой успява и кой не. Иначе всички ще загубим надежда“.

==

За да обещае спасение – под формата на оцеляване, – в едноименния разказ, писан сякаш за някаква бъдеща Украйна, не дай боже, се появява и копривата от „Дивите лебеди“. Тя е съвсем буквална, изхранваща, макар и героинята вътре да каже:

==

„И какво значение коприва ли е, или друга трева? Нали е храна. Война е, нищо не трябва да приемаме буквално, дори и смъртта. Как ще оцелеем иначе“.

==

Още ред приказки са „заразили“ тези текстове. Трудно, почти като стъпването на русалката върху сушата, ще се стори и краченето на Йожи в „Чехлите на леля Петершон“ (Андерсеновите „галоши на щастието“). Тук те са черни кожени чехли с ореола на дълго мечтания някога западен свят, свят на изобилие, блясък и известни актриси – неща, които може би все още не са ни по мярка тук. Надя Радулова ще преобърне тази история и през бунта на феминизма, несъстоял се в приказката за русалката, за да се окаже, че е променен и краят ѝ по отношение на истината за „младия княз“.

==

Тук-там ще проблясват снежинките на „Снежната кралица“ – в „Ще се върна с първия сняг“ Кая ще влачи със себе си Снежан (да, имената са обърнати), а търсенето и намирането му от Йожи ще се окаже колкото циклично, толкова и невъзможно да бъде завършено. В „Нещо сладко преди лягане?“ ще си спомним за „Леля Зъбоболя“ и „Цветята на малката Ида“ – в акцент ще се превърне роклята ѝ, заради която разказвачката ще преживее най-големия си срам.

==

Единайсетте диви лебеда в „Слънцестоене“ тук ще бъдат врани, които Йожи „не трябва да ги гледа в очите, че това ги смущава и е възможно да станат агресивни“. Белотата е заменена от чернотата не зениците им, от мрака, от невидимото – измерение, в което можеш да попаднеш, без да разбереш. Оплакването е обърнато от тях към нея – тя е липсващата, изгубената. Разказът е осъществен в пълна тишина и няма как да не си спомним за проклятието на езика, за предупреждението на Елиза от „Дивите лебеди“, че

==

„първата дума, която изречеш, ще прониже като нож сърцата на твоите братя. Техният живот виси на върха на езика ти“.

==

==

Измислянето на света се случва през езика, но не е както иска детето, за което „наужкимът е по-интересен от истината“. В книгата има няколко разказа, които представляват диалози с Йожи – почти философски полемики, в които логиката на детето и тази на възрастните се предизвикват една друга в невъзможни силогизми. Има неща, които съществуват, но за които като малки още не знаем думите. Ако има дума за нещо, то то съществува. Но ето че има дума за еднорог – тогава съществува ли той („Еднорози“). Или във „Високата кула, последното селце“, където възрастният тушира с реалистични, отнемащи съспенса следствия приказните, злокобните и всъщност логичните за литературното въображение обрати, които очаква детето. Докато сам не стигне до незнайното, до предела на измислянето:

==

„Няма как да знаем. Когато майсторът зидар се опомнил от случилото се, по тялото му пробягали ледени тръпки и подръпнал юздата на коня да побърза. Но вече били стигнали до най-гъстата част на нощта, а пътеката пред тях била напълно непозната“.

==

„Тук живее Йожи“ в крайна сметка е и книга за счупванията, за човека в края на човешкото, под чиито крака твърдта се изплъзва. Приказка, „чийто край е хем добър, хем лош“ и в която е поносимо да живееш именно – а може би и само – докато я разказваш. Много от историите се опират до края, защото „в края винаги знаем повече, отколкото в началото“, и именно там неизбежно се срещаме със себе си отпреди, а погледът ни се прояснява за онова, което има да става и което някога отдавна вече е станало, но и тогава е било само част от едно завръщащо се бъдеще.

==

В кръглото време Йожи/Надя, която пише тези разкази, бива докосната от самата себе си, от отвъдната и всевечна Йожи – без да го усети, освен може би като внезапна мисъл, вдъхновение или отклонение. Такова, което може би ще я доведе до завършване на историята, преди да падне нощта.

==

Тази статия беше написана първо за “Литературен вестник”.