Този материал беше написан първо за рубриката “На второ четене” в ”Тоест”, която също пиша за книги, излезли в последните години, но незаслужено останали извън прожекторите.
==
Клише е, но не е лъжа – в малките книги има една особена големина. Не равностойна на мащабност и епичност, а измерима като разрастване навътре. „Спомен за гората“ е точно такава книжка (в нежния смисъл на това умалително). Тази проза напълно се вписва в профила на своите издатели от ICU, които публикуват на български и словенеца Горан Войнович.
==
Дамир Каракаш е хърватин, един от водещите писатели в страната си, но това е първата му и засега единствена книга на български. Не знам дали изборът точно на този автобиографичен роман, а не на някой от по-мащабните или известните му е продиктуван от други съображения (например финансиране), но със сигурност това му произведение, почти повест, отвори апетита ми за още от прозата на автора.
==
Каракаш е роден в село в Лика, планинския район на страната, и – наред с други „по-сериозни“ неща – е учил и агрономия – съвсем тематично за автор, толкова обвързан със селския живот и земята, както е в тази книга. Изглежда, че и в други свои романи той проблематизира сблъсъка между селския произход и градската среда. При това за Каракаш се казва, че е от малцината автори, които пишат за своята Лика, използвайки тамошния диалект. Други негови романи пък описват живота му в Париж („Прекрасно място за нещастие“) или се занимават с представителите на загребската субкултура по време на войната в Югославия (Blue Moon).
==
„Спомен за гората“ е носталгичен разказ за детството и израстването на село през 60-те –
ту земен, жив и натуралистичен до графичност на езика, ту лиричен и чувствителен, ту почти комичен. Гората е символичната рамка на този живот в оазиса на опитоменото от човека пространство – тя е място за излаз на детското въображение, уютна възможност за отдалечаване от дома, но и място друго, застрашително, в което броди една от метафорите на романа – голямата и страшна мечка, разкъсваща хора. Място на търсене и изпитания и в крайна сметка – на инициация за порасналия герой.
==
Героят, разбира се, е алтер егото на Дамир Каракаш – момче, страдащо от слабо, болно сърце. Факт, който в тази сурова, лишена от префиненост и „лигавщини“ среда, където най-важното е да се утвърдиш като мъж, ще се окаже проблемен. Неслучайно най-голямото опасение на героя е да го преценят като недостоен да влезе в казармата, а най-голямата му мечта – да стане военен. Заради желанието да възмъжее момчето ще подложи себе си на режим, който ще застраши здравето и дори живота му. В този контекст отношението на близките се лута между смута от грубоватото му жалене („Де ще се дене клетият, такъв недъгав?“, „Що ги създава Господ такива, негодни за живот?“) и порива да омаловажат слабостта му в името на вярата, че за да се кали и да бъде като всички останали, той не бива да бъде щаден.
==
Книгата е организирана в глави, които са привидно несвързани, макар между тях да има някаква – най-малкото хронологична – връзка: от детството, през неусетното порастване, до юношеството. Всяка е сцена сама по себе си, като особено ми допадна предизвикателството към читателските очаквания. Защото главите не следват сюжетните необходимости и често завършват без изненади, без кулминации и драма. Просто става онова, което се случва в ежедневния живот. Да, невинаги в него има обрати, напрежение преди добрия завършек, та дори понякога да си казваме „Е, и?“. Каквото и да се случва тук, дори да е нелеко и различно от ежедневния битов ритъм, то е обгърнато в някакво усещане за естественост, за познатост, дори за покой.
==
Каракаш не е търсил изключителното, откроената събитийност – напротив, наративът е изграден от „баналности“ (в хубавия, познат смисъл на тази дума), от битовизми, които ни се струват толкова близки и познати в един балкански контекст. Ето например едно „събитие“ – баща му донася първата в селото тоалетна тип „клекало“ и първия допотопен душ, като, разбира се, е страшно горд от това („Да се види кой е пръв в селото“). За разлика от това, другите, големите събития на историческия контекст присъстват изключително фоново, дискретно, на практика незабележимо.
==
Романът на Дамир Каракаш ни връща към осъзнаването, че добрата литература може да е направена от житейските незначителности. От важните извън нея битови всекидневности. Игрите, първите цигари и мастурбации; пасенето на добитъка и работата на полето; дочуването на прибързаното съвкупление на родителите в тясната къща; типичното безцеремонно отношение към животните на село; страхопочитанието пред първия телевизор; неизбежните псувни; коленето на прасето; ценността и на най-малките притежания по времето на соца; толкова естествената липса на гузност да се сдобиеш с тях по коварен начин; местните „лоши момчета“; лова с баща ти; дъжда или жегата; човешките нечистотии; тайната болка по възрастен съсед, който приживе е бил твое убежище; и да, грубите, натурални емоции…
==
… най-неочаквано тя [майка ми] ме целуна по бузата, а аз се стреснах, защото не съм свикнал. Баща ми и майка ми никога не ме целуват, само се ръкуват с мен. Не ме целуват даже за рождения ми ден, защото никога не го празнувам. У нас на село не съм виждал някой да целуне някого. А баща си не съм го виждал и да плаче; даже не мога да си го представя.
==
Не обичам и клишето „тиха книга“, но тази е точно такава, при цялата си фина живост. Разказ, в който въображението надскача уредения бит, за да навлезе в гората – там, където дебне стръвницата, символ на болестта, на опасността, но и въобще на предстоящото. Всяко порастване – всяко живеене – е дебненето за тази мечка. И срещата е неизбежна.
==
„Спомен за гората“ е и от тези книги, които задължително ти напомнят за други подобни. Нима не сме чели десетки романи за същите онези неща, които правят всички на тази възраст, дори и отвъд конкретното поколение? Тайната се крие именно в това дежавю, в тази уютна познатост. Мисля си тук за прекрасната и много подобна автофикционална книга на Юли Шумарев „Макгахански блусове и балади“ (за детството с родителите му, баба му и дядо му на един от пловдивските сокаци през 70-те); за „Когато големите станат малки“ от Алберт Бенбасат (за детството му и еврейското му семейство в стара София от 50-те); за „Струни“ на Радко Пенев; за първата част от трилогията на Иван Станков (детството през 60-те покрай Дунава); за „Цялото наше безумство“ на малайската авторка Ши-Ли Коу (да, звучи далечно, но е точно като при нас!) и за още много други книги. Всички те си струват да бъдат прочетени, също като тази.
