Дебютната стихосбирка на Маламир Николов е сред номинираните за националната поетична награда “Иван Николов”. Маламир е роден през 1993 г. в Нови пазар. Записва българска филология в Шуменския университет, но не завършва. От 2017 г. работи и живее в София. “Въпрос на оцеляване” (Scribens, 2021) е първата му книга - около нея се върти и този блиц разговор.
==
Знаеш ли, през последните две години прочетох много стихосбирки, доста от тях на млади жени, на близка или по-малка от твоята възраст. Много от тях звучаха преднамерено зряло, житейски помъдряло, меланхолично трезво. Дори и на 28 обаче, в твоята първа книга има момчешки заряд, тийнейджърски бунт, рязко “надуване на касетофона”, полъх от 90-те. Такъв ли си самият ти сега, или такъв е само лирическият ти герой? И би ли определил поезията си като “мъжка”?
==
Такъв съм бил винаги. Но моят бунт не е самоцел. Тоест отдавна е преминал тинейджърската фаза. Иначе лирическият ми герой преминава през много фази и много бунтове. Относно това дали поезията ми е мъжка, трябва да кажа, че има неща, които могат да бъдат написани само от жена. И обратното: има неща, които само мъж може да напише. Има и такива, в които сме еднакво посредствени. И двата пола си имаме своя чар. Но в никакъв случай не разделям поезията на мъжка и женска. За мен тя може да бъде само човешка. Някои твърдят, че тя може да бъде и хомосексуална. Аз лично нямам такива наблюдения. Например когато чета любовната лирика на Сафо или на Вутимски, аз разбирам, че един човек казва на друг човек, че го обича.
==
Част от това усещане за протест, недоволство, бунтарство се проявява чрез факта, че в много от текстовете ти се обръщаш към едни въображаеми “вие” или “те”. И по този начин непрекъснато отделяш себе си, разграничаваш се, противопоставяш им се, предизвикваш ги. На кого всъщност говориш?
==
“Те” са един определен тип нехора. Те са в училище, те са на работата ти, те са в държавните институции, понякога те са и в собствения ти дом или в най-близкото ти обкръжение. Те са една гнусна паплач, която има претенцията, че от нея зависим всички останали. “Вие’” са тези, които не правят нищо, с което да им се противопоставят.
==
Тогава, ако “този свят е за изроди”, както пишеш, кои са/сме останалите? И от кои си ти?
==
Останалите са тълпата. Купчината хора, масата. Най-тъпият организъм на света. И най-опасният, разбира се. Предпочитам да бъда сам изрод, отколкото наврян в тълпата. Дори чисто физически аз не мога да понасям тълпите. Трябва задължително да имам един обръч от пространство около себе си - иначе ме стягат мускулите и започват да ме болят. Не се шегувам.
==
==
В текстовете категорично бягаш от сантименталността, често към другата крайност - на грубия, суров, директен изказ. Няма ли място тя в поезията, такава, каквато я разбираш? (Дори когато пишеш за смъртта на приятел, ти го правиш почти равнодушно…) Цинизмът обратното на чувството ли е или е само негово прикритие?
==
Винаги съм разбирал сантименталността по следния начин: тук и сега ми се случва нещо хубаво, което бих искал да си спомня след време. Стихотворението, за което намекваш, нямаше как да бъде написано по друг начин. Защото, за съжаление, това не е елегията на Ботев, това е елегията на цялото ми поколение. Цинизмът тук не е прикритие, а напротив - единственият начин да се разкрие истината.
==
И бягането, и тръгването присъстват в много твои стихове (“защото аз не бягам / тръгвам си”). Каква е разликата между двете?
==
Да бягаш, означава постоянно да се обръщаш назад, да провериш дали нещо не те преследва. Да си тръгнеш, означава да не се обръщаш никога повече. Свободна воля. Без страх.
==
Мисля, че за първи път при теб попадам на термина “постабсурден”, отнасящ се до начин на живот. (“И живеем все по-абсурдно / и постабсурдно”). Как би го обяснил, ако си речник? В какво откриваш проявленията му в днешната реалност?
==
Ще се опитам да го кажа малко футристично, като Лем в библиотека на 21 век. Произход на думата “постабсурден” – поради неадекватното разбиране на реалноста, човешката раса е принудена да измисли дума, която да бъде универсална и да създава чувството за едно абсолютно бъдеще, което е безкрайно. Разновидности на “постабсурден” са също: постмодернизъм (по-стара форма на постабсурден), постнаука, постхуманизация, постземя… и така нататък и така нататък. Надявам се разбираш накъде бия. Искам да кажа, че в днешната реалност всичко е “пост” нещо си, постоянно нещо е ново, следващо. Като с телефоните: днес си купуваш нов, утре вече е стар. Това е най-тъпият пример, разбира се. За мен по-големият проблем обаче е, че вече и на изкуството се гледа така. И това, както всичко друго, ти го пробутват за нещо нормално.
==
“Само с кръв се пише истински”, заявяваш. По времето на Ботев това би звучало революционно и би имало буквален смисъл. Как да го разбираме днес?
==
По същия начин.
==
==
За стихотворението, посветено на Георги Гаврилов, твоя издател, използваш едноименното заглавие на крайъгълното Ботево стихотворение “Към брата си”. “Брате” днес е “брат ми”. Съзнателно ли е това пренаписване и има ли всъщност разлика между посланията на двата стиха?
==
Напълно съзнателно е. Това е втората аналогия с Ботев в книгата. Разлика в посланията почти няма. Исках по някакъв начин да напомня за него. А може би съм искал и по някакъв начин да почувствам, че той е с мен… и ме пази. Тук трябва да допълня, че когато говоря за Ботев, почти всеки път несъзнателно си вдигам ръцете нагоре от възхита. Като ми кажеш поет, аз разбирам Ботев и за мен той не е мъртъв - толкова красив ум няма как да умре. Той е безсмъртен!
==
“дотогава
бачкай, робе,
бачкай”
Този рефрен ми напомня адски много за големия поет Иван Пейчев, творил много преди теб. Прекрасното е, че това телепатично сходство е напълно несъзнателно, дава надежда за естествена приемственост в поезията. Ето как звучи неговото:
“Греби галерен роб,
греби и съзерцавай
страх и сълзи,
безсъние
и мрак.”
Използвам това, за да те питам кои, освен Ботев, са твоите фарове в поезията, от кого се учиш?
==
Много са, ще трябва да направим отделно интервю. Иначе, ако трябва да изброявам: светата троица Ботев, Вапцаров, Милев; Димитър Бояджиев, Вутимски, Иван Динков, Константин Павлов, Палми Ранчев, Лорка, Александър Блок, Маяковски, Есенин, Емили Дикинсъм, Ана Ахматова, Луис Макнийс, Буковски. Това са ми все любимци, мога да изброявам до безкрай.
==
Отнемаш мелодраматичната невинност на детството, когато разказваш за израстването (“уж деца, а бяхме чисти само на снимка”). Твоите “уж деца” пият, друсат, ритат, чупят, мразят. Съществува ли въобще невинност по което и да е време в живота ни?
==
Съществува, разбира се. Докато още можем да правим разлика между правилно и неправилно и между добро и лошо, значи съществува. Невинността е другото име на съвестта.
==
Кое е “въпрос на оцеляване” към този момент? Ако говориш с омерзение за “жалкото съществуване”, кое въобще в него си струва да оцелее?
==
Въпрос на оцеляване е преди всичко да си запазим ума, за да можем да си задаваме такива въпроси.
==
==
В света от книгата ти няма илюзии, но като че ли няма и драма от това. “Мълчиш и понасяш” се появява в една от строфите и звучи като мото за живеене. Проява на смелост или на слабост и страх?
==
На подготовка преди избухването.
==
Пишеш, че си “вярващ в болката, не в умирането”. Кое те плаши повече - самата смърт или болезненото живеене/умиране преди нея?
==
Плаши ме това, че нямам време.
==
“Преди да падне небето, всички си затварят очите”.
Пред какво си затваряме очите днес? Пред какво - самият ти?
==
Пред несправедливостта най-вече. Ние много говорим против нея, но нищо не правим, за да я предотвратим. За себе си не знам пред какво съм си затварял очите. Май няма такова нещо. Аз съм малко като първобитните хора - дори да не мога да направя нищо. Започвам да соча с пръст, да вдигам шум, да викам, да буйствам и всъщност понякога дори има ефект.
==
“Накрая оцелява този, който е обречен да разкаже” - значи ли това, че пишещият човек не е традиционно по-уязвим и крехък, а напротив - по-устойчив? Какъв те прави теб самия писането?
==
Зависи за какво се бори пишещият. Всеки, който се е захванал с някакъв вид творчество, трябва да си зададе въпроса на какво служи, както и за какво служи то. Той трябва да мисли за себе си като за войник. Смятам, че така отговорих едновременно и на двата въпроса.
==
Поезията ти е дейна, “глаголна”, както се казва - “мускулна”. Няма сложна образност и езикова орнаментика, има много повече действия, отколкото описания. Работиш ли продължително по текста, търсиш ли съзнателно думите - или предпочиташ спонтанността, изливането?
==
Ефектът е съзнателно търсен, защото си мисля, че образността се постига най-добре през движението. А и в крайна сметка тук имаме лирически аз, който разказва историята си. Не някакъв безименен разказвач. Наситената образност би отивала на някои по-пасторални жанрове, не на поезията. А и прекалената образност доста често пречи на метафората.
==
Поезията ти също така е и много физическа, телесна - сякаш всичко е плът и тлен. И все пак - преброих ги - думата “душа” се споменава седем пъти, а “тяло” само четири. Вярваш ли в душата и безсмъртието и как си го представяш? Имаш ли си отговор на въпроса си в този стих: “Питах се има ли ад, има ли рай”?
==
Вярвам в душата. И си мисля, че тя се ражда преди тялото да я обвие. Нямам си идея какво става с нея, след като умрем. Има много теории по този въпрос. На мен обаче ми стига да знам, че я има. По въпроса за ада и рая мисля, че това има повече общо със съвеста – просто символи.
==
==
Мисля си за корицата на книгата - човекът е направен от късчета хартия със записки, с които може би се разделил, смачкал ги е, изхвърлил ги е…
==
Всъщност предполага се, че това е портрет на автора. Нарисува го Николай Тотев, един от най-добрите български художници и мой приятел. Иначе думите по лицето аз разбирам повече като белези.
==
На места правиш буквални и жестоки диагнози, без никакво усукване. Напълно споделям тази, която отразява един от недъзите на литературната среда у нас:
“поетите си траят
и се насират от страх
да не би случайно
да обидят някого,
(че после кой ще им издаде книгата)”
Четеш ли съвременните си колеги-поети и имаш ли предпочитания? Сега, когато си номиниран за наградата “Иван Николов”, гледаш ли на тях и като на конкуренция?
==
Нашият литературен пазар бълва непрекъснато книги с поезия, в повечето случаи посредствена. Има само няколко имена, които държат някакво ниво. Но според мен и те са доста прехвалени. Поети, които смятам за безспорни таланти, са Георги Гаврилов, Наталия Иванова (виж интервю с нея), Александър Байтошев (виж интервю с него), Дилян Еленков (въпреки че скоро не съм чувал да е издавал нещо).
==
Относно конкурса. В тазгодишното издание председател на журито бе проф. Александър Шурбанов. Който не знае кой е той, може да провери. Когото и да избере журито, сигурен съм, че решението ще е обосновано и поетът ще бъде заслужено награден. Относно това дали гледам на някого като на конкурент - такъв може да ми бъде само белият лист. С него боят е най-честен.
