Последната книга на Нинко Кирилов “И други дупки” е едновременно друга, но и характерна, “скандална”, но и съвсем не неочаквана, даже логична. Дори в стихосбирка, събрала откровени, натуралистични, еротични, предизвикателни, цинични, вулгарни, нецензурни и прочие текстове (тук давам само възможни примери за това как всеки е свободен да ги определи както може и иска според личните си прагове) личи неговият поетичен глас, който познаваме от “По-сурово” и “Падане завинаги”. Макар тук контурите на езика и посланията да са изострени до степен, в която биха могли да притеснят или дори шокират някои читатели, стиховете носят не по-малко лиричност, меланхолия и дори сантименталност. Дупките, разбира се, са колкото буквални, толкова и неизбежно метафорични - екзистенциални места за пропадане, за “падане завинаги”, но и за моментно въздигане. Книгата е специален проект, издадена е в стил самиздат, в изключително ограничен тираж и с усещането за ъндърграунд деветдесетарско издание. Илюстрациите и корицата са на Деля Чаушева. Отпечатана е от “Атера”, зад която стои Георги Георгиев, познат и от поетичната платформа “Ръбът”. За поезията в “И други дупки” разговаряме с автора Нинко Кирилов и с неговия издател Георги Георгиев (също и поради настояването на поета да е пределно лаконичен).
==
Виж предишно интервю с автора за “По-сурово” ТУК, за “Падане завинаги” ТУК, както и друго, за писането, ТУК.
==
За епиграф на книгата е използван цитат от “Гъзове и облаци” на големия поет Иван Методиев. Заявка за какво е това? Паралел или отличаване в осмислянето на вулгарното откриваш между своята и неговата книга?
==
Н.К.: Закачаме се. Приятен разговор. И съжалявам, че не познавах Иван Методиев на живо. Провокация е. И, както казва Джим Морисън: “Исках да изпитам границите на реалността”. Исках да видя колко ще понесат. Това е и лека препратка към онова мое стихотворение, за Лолита, което после се превърна в поредица (и около което се завихри скандал в социалните мрежи - бел. инт.) - да чуем гласа на пуританите, къде вече думата за хляб и думата за полов член притесняват. И, да, дълбоко лично е.
==
Г.Г.: Всичко тръгна оттам, че замисляйки с Нинко Кирилов книгата, държах в нея да включим най-суровите му стихове. Но наистина най. Тези, които биха предизвикали възмущение и дори скандал в някои по-пуритански среди. Препратката към издадената преди 28 години (през 1994 г.) „Гъзове и облаци“ от Иван Методиев, която той определя като „най-скандалната книга, написана някога на български език“, дойде съвсем естествено. По онова време публикувани в „Литературен вестник“ две години по-рано части от бъдещата книга на Методиев бяха предизвикали на страниците на престижното издание полемика от „втрещени“ читатели, които изразяваха възмушението си от вулгарния език на автора в писма до редакцията. Исках за книгата на Нинко да се говори като за „черната книга на Нинко Кирилов“, в смисъла на „онази, скандална с езика си книга“, която някои биха скрили от децата си. Или от майките си…
==
Горното се отнасяше за общото между книгите – за провокациите към читателя в разбиранията му за границите на литературата. Оттук насетне двете книги са безкрайно различни. „Гъзове и облаци“ е своеобразен научен труд, в който Иван Методиев говори за вулгарността като начин за освобождаване на трансцендентална енергия, начин на търсене - и намиране - центъра на Вселената. В същото време „И други дупки“ на Нинко Кирилов е дълбоко лична, преживяна и преживявана драма, която той, в присъщия му привидно безпардонен, но всъщност безкрайно фин и деликатен маниер, превръща в блестяща литература.
==
Иначе във визуален план много държах стихосбирката да носи духа на „тъмния“ и „черен“ ъндърграунд, характерен за самиздата на 90-те години – повече дух, по-малко изящна полиграфия. За късмет обаче според мен се получиха и двете.
==
==
Всъщност по-скоро цинична или по-скоро вулгарна е поезията в „И други дупки“, ако трябва да изберем едно от тези определения? Има ли разлика между тях?
==
Н.К.: Не. Вярвам в равнопоставеността на думите. Цензурирай ме, както решиш, но ако говорим за любов, не е окей да пишем за чукане, но ако говорим за чукане, не е честно да пишем за любов. Просто е. Виждам разликата. Но с нея си имаме специални отношения.
==
Г.Г.: Определям езика в книгата по-скоро като преднамерено вулгарен, като ми се ще акцентът да пада първо върху „преднамерен“. След това вече можем да го квалифицираме и като вулгарен, и като циничен. Но според мен човек може да бъде циничен и без да е вулгарен, както се казва, „от само себе си“ да е циничен. Докато за вулгарността се иска да положиш усилие, нужна е своеобразна целенасоченост, преднамереност, която си търсил, за да се изразиш по определен начин, да постигнеш определено въздействие у читателя.
==
Заглавието на книгата акцентира върху “другите” дупки. Има ли в такъв случай основни, базови дупки?
==
Н.К.: Има. Всеки ден има. Ще си навехнеш крака и това ще те спаси от катастрофа след секунди. Ще си счупиш крака и заради това няма да умреш. Падането си е падане, не е нужно да драматизираме. Но можем да си играем с темата.
Г.Г.: „Базовите“ дупки са всички ония дупки, за които човек се сеща, когато в един контекст се поставят „дупки“ и „вулгарност“. В книгата става въпрос за „другите“, невидимите дупки, които всеки един от нас носи, причинени от някого или причинявани на някого.
==
А има(ш) ли йерархия, или “предпочитание”, в дупките – независимо дали буквални, сексуални или екзистенциални?
==
Н.К.: Нямам.
==
Г.Г.: Разбира се, винаги има предпочитани дупки – говоря в първия смисъл. Със сигурност има и предпочитани дупки в екзистенциалния. Нищо чудно да се окаже, че говорим в крайна сметка за едни и същи дупки…
==
В един от кратките стихове се казва, че за разлика от преди, днес дори и чукането не е просто чукане, а само секс. Разликата?
==
Н.К.: Тук отново стигаме до портрета на времето, до снимката. Ние коекзистираме с някаква имагинерна представа за това кое е “правилно”. Няма правилно, това са норми и скучни правила. Малко неща мога да кажа, че наистина мразя, но едно от тях е фразата “Не е удобно”. Онзи соц маниер, който манифестира някаква псевдолюбезност, да попиташ някого 18 пъти дали не иска още малко кафе. Не, не искам. И като кажа, че не искам, не ме питай пак. Това не е любезност, това е досаждане. Чукането си е чукане. Сексът си е секс. Любовта си е любов. На когото не му харесва, да откаже кафето. Или да почете малко Аполинер или маркиз дьо Сад, не знам.
==
Жените, които се появяват на страниците, са на много различна възраст. Покойният поет Петьо Пейчев беше написал как се “срива жената – блатясват формите ѝ”. Каква е твоята представа за възрастта/остаряването у жената?
==
Н.К.: Красивите жени нямат възраст. А със сигурност нямат възраст и в текстовете - остават завинаги като запечатани от стар фотоапарат. Не е ли специално това?
==
==
Бърз феминистичен поглед би могъл да разчете една апология на анорексичната, “болно слаба” жена в поезията ти…
==
Н.К.: Интересен феномен е, че образът на лолитката винаги е разглеждан еднопосочно - агресорът е “мъжът на възраст”, а не тя. Ако четем внимателно Набоков, много лесно ще видим - чудовището не е Хумберт Хумберт, а тя (Лолита). А конкретно: разбира се, че младите момичета са красиви. И също е банално, но е ясно и защо: те не са опорочени от света. Неслучайно Селинджър е имал немалко връзки с твърде млади дами.
==
Аз питах за анорексично слабите - явно обвъзрваш това с младостта… Някъде пишеш и за женските бедра като за “цинични стълбове към Рая”. Защо не към Ада?
==
Н.К.: Вертикалното в случая може да е и точно натам, към Ада. Всеки сам си избира накъде да гледа.
==
Нещо за стереотипа, че мъжете са способни много по-категорично да отделят чисто телесното от емоционалното?
==
Н.К.: Няма нужда да разсъждавам върху това, то е ясно. Ти го дефинира идеално във въпроса си.
==
Г.Г.: Бих поспорил върху това. Не, не е до пол. Дори смятам, че вярното е тъкмо обратното на горното твърдение.
==
Макар и бегло, в книгата присъства темата за раждането, децата. Отстранена ли е сексуалната жена от образа на пораждащата живота/майката, “безплодна” ли е тя в момента, в който е просто “една непозната”, “седмата моделка”, “жената на един приятел”…?
==
Н.К.: Не. Има конкретни модели в книгата, но надконкретното се свързва съвсем естествено с надсетивното. Ако някой изключително много държи да търси платоничната любов между нечии крака, надали ще я намери. Но аз няма да преча - това си е тяхна работа. Повтарям се, но нека се научим да наричаме нещата с истинските им имена. Вече е досадно и нелепо да си говорим за “правене на любов”, когато двама са се изчукали набързо. Образът на майката е образ на майката не просто априори. Той е съзидателен, но той не е полюсен спрямо сексуалния образ на жената. За да стане майка, една жена трябва да прави секс. Изненада е, знам, за много хора. Но е факт.
==
Г.Г.: Да, “сексуалната” жена е безплодна – можеш да я осемениш, но не желаеш; може да бъде осеменена, но не желае.
==
==
Какво всъщност свършва, когато казваме “свърших”?
==
Н.К.: Понякога всичко. Сигурно очакваш да кажа нещо в сексуален аспект, но няма. Винаги всичко свършва - просто му трябва повече време.
==
Г.Г.: Еуфорията.
==
Кога еротиката е “трагична”, кога е мазохистична?
==
Н.К.: Не виждам проблем да е и двете едновременно. Даже може да бъде забавно така. (Добре, ето - “забавно” - в кавички.) Еротиката не трябва да бъде търсена преднамерено. Това е все едно да рисуваш и да искаш за използваш задължително цвят ултрамарин - надали ще се получи хомогенен резултат. Или да държиш за използваш къри, независимо какво готвиш. Текстът е над автора, той води.
==
Г.Г.: Едно и също е.
==
Каква е разликата между това да “знаеш” и да “разбираш”?
==
Н.К.: Нямам идея. Аз търся.
