Преди година-две Красимир Димовски напусна трийсетгодишното си литературно мълчание, което запълваше с работата си като журналист и публицист, и оттогава издаде две отличени вече книги: „Момичето, което предсказваше миналото“ (виж рецензия тук) и „Ловецът на русалки“ (виж рецензия тук), от 2021 и 2022 г. под знака на издателство “Хермес”. Повод за това интервю, което се появи в съкратен вид и в сп. “Мениджър”, е последната книга, в която, по думите на автора, става дума за два вида любов – към властта и към сътворението. Тя е номинирана за литературната награда “Хеликон” за 2022 г. (Виж тук и разговор с писателя след излизането на предишната му книга).
==
Може ли един човек да направи “малкото човечество”, за което пишеш в книгите си, или са нужни поне двама?
==
Човек се ражда сам и умира сам, а през останалото време се бои от самотата. Това е атавистичен страх, той не преследва само Робинзон, но и Краля Слънце, при който дори в леглото е многолюдно. Този страх е спомен за Адам, за когото самотата е била форма на съществуване. Но след като познава Ева, познава света и най-вече Бог, след като вече има осем милиарда наследници, нещата не се променят – той отново е “сам върху сърцето на земята / пронизан от един-единствен лъч”, както твърди Куазимодо. Така ни е отредено – по един лъч на човек, само че и тук Бог е проявил избирателност и не е пронизал всички хора наред, не.
==
Аз съм любопитен само към тези – пронизаните. Пиша за тях и в „Момичето, което предсказваше миналото“, и в „Ловецът на русалки“. Те са едно малко човечество, което носи всички белези на голямото – омраза, любов, алчност, доброта, гибелни страсти и усещане за апокалипсис, но имат и нещо, което ги отличава от многолюдието – вдъхновение. Понякога то кърви от лъча или свети като аура около раната.
==
Но въпросът ти е страхотен, провокираш ме занапред да смаля моето малко човечество до един-единствен човек. Мъж, който е в процес на озъртане за Ева, заета да флиртува с Господ. Мъжът ще бушува сам, поне докато станат трима. И ще се пренасели от противоречия. Благодаря за идеята!
==
Пишеш как “нашият ъгловат живот не помръдваше напред”. Помръдва ли тукашният след поредицата от избори и обществени разделения през последните години?
==
Отдавна пиша по един политически коментар седмично. Но литература се пише с усещане за непреходност. Какъв е смисълът, ако някакви си години могат да състарят един разказ? Злободневното може да влезе в коментари, анализи, сатира, карикатури и др., но, с малко изключения, те притежават краткотрайния живот на сутрешния вестник. В литературата трябва да погледнеш на събитията отвисоко, от птичи поглед. Те трябва да се отдалечат, да ферментират, да станат минало – и ако са значими, да стоят дълго там. Така ще сполучиш да обмислиш дълбините на човека, населени с непроменени от Омир насам страсти.
==
Така че деля нещата – шизофрения, но ме устройва. Защото от идеята до идеологията е само една крачка, не внимаваш ли с перото. Ъгловатият живот между моите села Могила и Могилчица помръдва напред със страшна сила едва когато там се появява Ловецът на русалки и заразява местните с мириса на океана, който те не са виждали. Българинът е такъв – непомръдващ планинец, докато не се появи Моряка. По повод проточилите се избори, ще цитирам част от последния си коментар: „Целокупното тяло на кандидатите за власт прилича на Венера Милоска – красива, съблазняваща и обещаваща, но без ръце“.
==
И в трите ти новели присъстват неназовани, но разпознаваеми образи на диктатори – пародирани, преобърнати. Кой е диктаторът днес и как виждаш съдбата му?
==
Помъчил съм се да видя образа на диктатора от три различни страни. Историческите лица и събития са само маркирани. Не е важен конкретният първообраз – нека всеки сам си прави аналогии. Диктаторът е интересен тип двукрако – той също е сред избраните, но е пронизан с лъча на Сатаната. Заразен е с яростта. Обратното на любовта е. Затова и подзаглавието на книгата е „Три новели за любовта и яростта“.
==
Поисках да изследвам болната идея за власт в „Бащата на света“; смъртта на диктатора, който буквално може да бъде изяден и да зарази ликуващите, в „Смъртта на Исус Мухамад“; както и всевластието му, под чиято сянка се промъква мирисът на свободата, в „Ловецът на русалки“. Диктаторите ми са обобщени образи на истинските. Или както написа критикът Цанко Лалев: „героите и драмите им могат да бъдат разположени във всяко време и всяка държава – библейска Палестина, Софоклова Елада, Андрей-Платонова Русия, Маркесова Америка, Радичкова България.“
==
А кой е диктаторът днес ли? Случи ми се нещо интересно, когато завърших книгата. Дадох ръкописа на познат критик и той се изказа възторжено за писането, но попита защо се занимавам с нещо безвъзвратно затворено в страниците на историята като образа на диктатора. Вече сме в Европейския съюз, модерният свят е заплашен по-скоро от диктатурата на машините, не от човек – каза ми. Това е архаизъм, рече. По ирония на съдбата разговорът ни се проведе вечерта на 23 март. Сутринта се събудихме с новината за война, започната от човек. Възкръснал от страниците на историята.
==
А как ще завърши ли? Може би ще последва съдбата на моя Исус Мухамад, ще бъде изяден от свои подчинени, които ще прихванат заразата на яростта и някой от тях може и да го наследи. Да, яростта е вечна, както и любовта. И двете текат във вените на човечеството. Въпросът е кое от двете ще те вдъхнови.
==
==
Затова ли мечтаната власт е като религия, както Лесуса иска да бъде един нов Адам? В разказите много силно присъства библейската митология, преплитаща се с тази на властта. Къде виждаш връзката?
==
Лесуса от „Бащата на света“ е безумен кървав мечтател, бленуващ да покори света и да го насели със свое потомство. Името идва от лехуса, българската диалектна дума за родилка, само че той е обречен на бездетство. Идва и от Исус, защото в болното си въображение героят се вижда не само като световен властник, но и като божество. Вижда властта като религия, а това е много по-опасно от обикновената диктатура.
==
Власт-религията е най-опасното, което е спохождало човечеството и което може да го споходи в бъдеще. Добронамереният диктатор, който вижда себе си като пастир на хората, но иска подчинение като от овце, както казва Ерик Хофър. Затова когато откриват трупа на Лесуса, го вземат за младенеца от яслата. Но той се оказва просто мъртвец. Това е съдбата на диктаторите – те винаги умират в яслата, но никога не се раждат там.
==
Жените са централни, макар и почти безгласни образи. Почти с мистичен статут, на овъргаляни в бита и калта жрици. “Светлината на безвремието – те единствени я усещаха в утробите си”, пишеш. Надежда за какво е женската утроба?
==
Жените са другата линия в книгата – антиподът на яростта и диктаторите. Те носят живот на една планета, където с невероятни технически изобретения се носи смърт. Както казва Моряка: „Човек е създал хиляди инструменти за правене на смърт, а Бог – само един за правене на деца.“
==
Жените в новелите са нежни, ревниви, влюбени, предани, лукави, отмъстителни, но имат нещо общо – надеждата, която носят в утробите си. С нея те усещат светлината на безвремието, мъдростта и вдъхновението. Екзюпери казва, че надеждата е последният ключ, който отваря вратата. Така че жената винаги държи последния ключ – към себе си, към света, към бъдещето. Само мисълта за него може да вдъхнови и най-сухоземния мъж да прекоси океани. Да превърне спрелия му живот в път. „Любовта е да плаваш към една жена, а не да хвърлиш котвата си в нея“, казва Моряка.
==
Жителите на малкото село се страхуват, че появилият се от широкия свят при тях корабокрушенец е “от някакви благородия, дошъл подривно да облагороди и тях”. Този извечен страх на провинциалното и ограниченото от световното и извисеното – виждаш ли го при нас?
==
Провинциалното е относително. Целият свят е провинция, ако го гледаш от ъгъла на някоя свръхразвита извънземна цивилизация. Малкото човечество между Могила и Могилчица има страховете на голямото от непознатото – винаги мислим, че някъде има по-висши и благородни същества, дето са ни пратили някой подмолно и застрашаващо да ни облагороди. В новелата „Ловецът на русалки“ това е шеговита игра на думи, но е и тъжната истина, особено за Балканите.
==
Провинциалното обаче не винаги е ограничено, както и световното – не винаги възвисено. В новелата хората, ограничени географски и житейски, биват възвисени, „облагородени“, от Моряка, който е приет с недоверие и страх. Той донася мирис на океан, на хоризонт, на свобода сред виждалите само планини. Разказва им за светове, където се общува не с думи, а с усмивки.
==
Жените се влюбват в този нов мирис, донесен от мъжа, който се оказва не точно моряк, а океанът – просто мъгла. Но в тази подмяна има нещо красиво, защото въображаемото надделява над бита, вкусът на свободата – над този на хляба, любовта – над правенето на любов. Морякът е човекът, пронизан от един единствен лъч, който носи тази светлина на непосветените, отрудените и погълнати от бита същества. И тогава хлябът придобива смисъл.
==
==
“Тоя ще ни докара ескалипсис!”, страхува се Кметът…
==
Това е страхът на властника – че този, който носи дъх на свобода, ще докара апокалипсис. Просветлението плаши малките и големи властници. Те се чувстват най-уютно в сянката на своя диктатор. Там има ред – там виреят само гъби. А на слънце цветята създават суматоха от цветове.
==
Изплашени до смърт, диктаторите са склонни на рискове, които наистина могат да докарат апокалипсиса. Особено когато вече притежават не конвенционални, а ядрени оръжия. Но преди това могат да докарат апокалипсиса в душите на цели народи, загробвайки свободата на словото и създавайки фалшиви новини. Такива, на които се крепеше и целият социализъм.
==
А на какво всъщност мирише хоризонтът?
==
На надежда.
