Откъси от новия роман на Невена Митрополитска "По релсите"

Новият роман на Невена Митрополитска “По релсите” (Жанет 45, 2021) вече е по книжарниците. Премиерата му в София е на 4 ноември, четвъртък, от 18.30 ч. в главното фоайе на Националната библиотека “Св. св. Кирил и Методий”. Книгата ще бъде представена от проф. д-р Амелия Личева. В Пловдив премиерата е на 5 ноември, петък, от 18.00 ч. във Винтидж кафе.

==

Романът разказва историята на едно семейство – в нея има война, гонения и раздяла, но също воля за живот и любов. Възрастна жена се взира в миналото си: в безгрижното си детство, в последвалите го жълти звезди, във влака за Треблинка, очакващ я на кюстендилската гара през 1943 г., в зрелостта си в народната република и в старостта си в наши дни. Петнайсетгодишната ѝ внучка пък се бори в Канада с предателството и самотата. Ще намерят ли двете път една към друга? Дали пренесените през десетилетията горчиви уроци ще послужат и днес?

==

“Този роман разказва с финес, лекота и съпричастност моменти от историята на евреите в България – и на оцелелите, и на депортираните. Текстът допълва и усложнява образа на миналото, намесва темите за чуждостта и емиграцията, за сложността да бъдеш и да останеш добър и за трудното удържане дори на онези нишки, които ни свързват с най-близките”, казва за книгата Амелия Личева.

==

Невена Митрополитска е родена през 1969 г. в София. Завършила е руска и английска филология в СУ “Св. Климент Охридски”, библиотекознание и информационни науки в Université de Montréal. Автор е и на романите „Анна и планината“ (2015 г.; вижте рецензия ТУК) и „Дарът“ (2019 г.; вижте реценция ТУК), издадени също от “Жанет 45”. От 2002 г. живее със семейството си в Монреал, Канада.

==

Прочетете два ОТКЪСА от романа:

==

I.

==

“Боя се, че мога да изчезна. И никой няма да го разбере. И никому няма да липсвам”.

==

Така бях казала на татко няколко години по-рано, на Фрутас, когато децата бяха излезли без мен. Тогава той ме успокои, но ето че страхът ми се завърна още по-силен. Гледах скромната ни стая с двата кревата за мен и Арон, малката писалищна маса, мастилницата със счупена перодръжка, гледах лавиците с любимите ми книги и долапа с пукната вратичка. В тази стая бях играла, бях плакала, бях се смяла, бях се крила, сънувала, мечтала, бяхме бъбрили до късно с брат ми. Погледнах през прозореца и съзрях Хисарлъка – все още унил, неразлистен, но твърд и надежден на поста си. Можех да го гледам с часове и винаги откривах нещо ново. Обичах този дом. Обичах този град – приятелите, планината, овошките, плувнали в цвят, пъстрия пазар, прашните дюкянчета, достолепните сгради. Обичах тази земя – тук, където се бях родила, където се бяха родили родителите ми и техните родители, и техните родители. Единствената, която познавах.

==

И виждах, че любовта ми не беше взаимна. Тя беше част от мен, а аз не бях част от нея. За нея аз бях излишна, даже вредна. Щяха да ме изчегъртат като мръсно петно на паважа, да ме натоварят във влак, за да ме захвърлят на бунището. И не след дълго в тази стая щяха да крачат други хора, на леглото щеше да сънува друго момиче – някое с по-арийска кръв, на лавиците щяха да лежат други книги, перодръжката със счупеното връхче щеше да бъде сменена, друг щеше да съзерцава Хисарлъка или да не му обръща внимание, друг вместо мен щеше да ходи на училище. Хората са лесно заменяеми. Или може би не хората, а евреите. Натоварваш ги на влака, те изчезват, край, вече са забравени. И животът продължава. Продължава без мен.”

==

II.

==

Като бях малка, мразех джаза. За мен той беше хаос от звуци без хармония и замисъл, чието безредие прониква във всичко. Пуснеха ли го вкъщи, го спирах, пак се разнасяше, пак го изключвах и така, докато не ми се скарваха, а аз се завирах в най-далечния ъгъл. Когато мама и татко се разделиха, целият свят се превърна в джаз. Случваха се някакви безсмислени събития: хора се срещаха, после се разделяха, нещо се създаваше, сетне се разпадаше, деца градяха пясъчни дворци, те се сриваха под вълните, следваха нови дворци и нови вълни. Застърже контрабас, задрънчат чинели, заувива саксофон, заблъска барабан. Никакъв смисъл, никаква висша идея, нито красота, нищо, което да запомниш. Мама и тати са се запознали на хижа в планината, вярвали са, че не е случайно, че ги е свързала съдбата, че е знаела какви ги върши и е карала по план, родила съм се, живееха щастливо и аха да заприлича на приказка, на нещо красиво и завършено, и хоп! – всичко се прецака. Краят бе грандиозно безсмислен. Красивото творение – нашето семейство, се разпадна на съставните си части плюс един остатъчен продукт – с кльощав задник и огромни предни зъби. И защо е трябвало тия двамата да се срещнат? – спорех наум и аз не знам с кого. Защо е било нужно компаниите на майка и на татко да посрещнат новата година в една и съща тъпа хижа, майка да я заболи зъбът, татко да носи аналгин, да се окаже, че са с общи приятели и от съседни квартали? Тази среща е била случайно пуснат в пространството звук – незавършен, част от какофония. С една дума: джаз. И намразих джаза още повече.