Излиза най-новата книга на Иван Станков - "Късна смърт" (прочетете ОТКЪС)

Новата книга на Иван Станков - “Късна смърт” (Хермес, 2022), излиза на пазара. В момента тя може д абъде закупена предварително на преференциална цена (вижте линка към книжарница Ozone.bg).

==

Проф. Станков е преподавател по българска литература във Великотърновския университет, преводач от румънски (Мирча Картареску, Дан Лунгу и др.), автор на монографични изследвания върху творчеството на Асен Разцветников, Йордан Йовков, Димитър Талев, Васил Попов, Борис Христов и др. Носител е на Националната литературна награда „Елиас Канети“, на литературните награди на Портал „Култура“, „Стоян Михайловски“ и „Хеликон“. До момента са излезли книгите му „Спомени за вода. Dm“ (2014), „Улици и кораби. Gm“ (2017), „Имена под снега. А7“ (2019) и „Вечерна сватба“ (2020).

==

Според анонса на издателството главните герои в “Късна смърт” са двама мъже и една жена - несъединени самотни върхове на любовен триъгълник. Те са връстници на новата българска държава, но живеят “непоносимо дълго, до наши дни”, провирайки се през войни, бунтове, преврати.

==

Както е във всички книги на Иван Станков обаче, Историята е само декорация, а истинският разказ е за двете базови човешки преживявания - любовта и смъртта. Героите трябва да издържат и на двете. И в живота, и в книгата ранната смърт е отблъскваща, с късната – привлекателна. Но мигар някой някога си е отивал навреме?

==

Вижте рецензия за книгите на Иван Станков “Улици и кораби” и “Имена под снега”, както и интервю с писателя за “Литературни разговори”.

==

Прочетете ОТКЪС от романа тук:

==

В голямото време на старостта прелистваше живота, за да се види отстрани в силните си години, да си напише оценка в последната диплома, която трябваше сам да си връчи. И все между три и четири се колебаеше. Невзрачен, какъвто си даваше сметка, че е, без никакви големи качества, бе стискал цял живот дадената му при раждането монета и бе живял с простичкото човешко задължение да я удвои. Явно не му бе дадено много, щом не му се искаше кой знае какво. Той се оценяваше по средата.

==

Плод на дълги и засукани родови клони, които бързо се губеха в безписмовната памет на семейството, самият Аристотел Теодоров бе станал корен на ново дръвце, от което тръгнаха филизите на децата, на внуците и на правнуците му. Но тях ги фиксира завинаги в последните бели страници на Библията си. Купи я малко след атентата в църквата „Света Неделя“ и нареди всичките си мъртъвци един след друг с трите имена, годините на ражданията и смъртите, които знаеше. Поплака над името на майка си, най-мъчно му беше за нея, тогава нямаше още как да знае каква дълга скръб го чака напред през годините. Себе си и жена си нареди с рождените години и тиренца. После добавяше всеки новороден. Много от новородените пораснаха, всички живяха, но някои умряха и той добавяше годината след тирето. Останаха и хора все още с по една година и тире. Кога ли и кой ли ще ги допише? Няма ли, Господи, някой да допише най-сетне и неговата втора година…

==

В началото се радваше, сякаш бе написал най-хубавия роман на света, с герои, означени само с имената и с по две числа, като сложни за разгадаване кодове, уж без никакви събития, но с по цяла завършена история, защото зад всяко човешко име стои окръглен свят – от сътворението до края на времената му. И докато съществува тази негова Библия, хората щяха да си бъдат тук, скрити зад едно име и няколко цифри, запомнени, безсмъртни като литературни герои. Защото Ана Каренина като е мъртва, мигар не е безсмъртна в книгата си? На старини направи откритието, че цял живот бе гледал на човека като на книга, в която има и лоши събития, но доброто неизбежно побеждава. Като на евангелия, в края на които и на най-големия разбойник му се даваше шанс не просто да се спаси, а да възкръсне. Така се и обръщаше към завършващите си ученици:

==

– Скъпи мои, пътищата ни се разделят. Запомнете от мен, че човекът съществува, за да има кой да се радва на живота. И последният човек, най-изпадналият, и той е една блага вест, едно евангелие. Затова трябва да го четем с вяра.

==

Житарската търговия на баща му до войните вървя сравнително добре, защото всички помагаха. Аристотел Теодоров бе най-голям и се бъхтеше в двата хамбара редом с баща си. Внасяха и изнасяха чували до каруците, изсипваха зърното в купчините, оттам се носеше мирис на презряло лято и на хляб. Хубаво беше, оранта и сеитбата, жътвата и брашното оразмеряваха живота ритмично, като песен. Красиво бе да се живее във веригата на хляба. На нейния край Аристотел винаги си представяше отруден, гладен и красив човек с бяла риза, който чупи пита и раздава парчетата на жена си и на децата. Но две години след завършване на гимназията житарският живот започна да му омалява. Можеше да дава повече. По време на една уморена юлска вечеря под лозницата спомена, че иска да стане учител, и веднага попита ще имат ли възможност да го издържат, докато учи педагогическите курсове в Казанлък. Две години са, не са малко време. Ще се оправят ли без него?

==

– Трябва да станеш добър учител, Ристе. За това ще отговаряш ти. За останалото ще отговарям аз – каза  пресипнало Лефтер Теодоров с неподвижен, забит в паницата поглед.

==

Аристотел овладя желанието си да го прегърне или поне да сложи ръката си върху неговата. Вместо това погледна към майка си.

==

– Мамо, ти какво мислиш?

==

– Какво има да мислят майките, Ристе? Нали живеят живота на децата си! Ако остане местенце и за техния животец, тогава ще му мислят - когато отлетят децата.

==

– Винаги ли децата отлитат, мамо?

==

– Винаги, Ристе. Даже и когато край теб остават, пак отлитат. И аз долетях при бащата ти през две къщи, пък виж колко съм далече оттам.

==

Понеже бе завършил гимназия, записа се в последните два педагогически класа. Живееше почти мизерно, пестеше пари за четирите пътувания от Казанлък до София, за да се види с Деляна Новакова. Пишеше й всяка седмица, тя почти винаги му отговаряше, така че всеки ден в ранния следобед пресрещаше раздавача с ръце в джобовете, за да не види онзи как треперят. В писмата обсъждаха събития, хора, книги. Той й описваше града, суровата, настръхнала верига на Балкана, която в Стража няма как дори да си въобразиш; розовите насаждения, без които нейният Бай Ганьо нямало да има с какво да си напълни срамните мускали,; училищната библиотека, основана от нейния сегашен професор в София, който някога е бил директор на педагогическото училище; сегашното му списание, което следяха и двамата; казанлъшката гюловица, описана от Любен Каравелов. Спомня ли си тя как веднъж толкова смешно и не намясто я бе попитал дали й харесва неговата книга „Българи от старо време“… Писа й, че някога, още в отделенията, я харесвал. Ама много. После в гимназията си въобразил, че я обича дори. Сега знае, че не си е въобразявал, а това е светата истина, нищо че след онази среща с баща й пред пансиона е загубил надежда за по-голяма близост. Преди това си е представял, че ще живеят заедно, че ще имат свои деца и ще се грижат за тях. След срещата в онзи красив и злощастен дъжд престанал да се взира напред във времето и да съчинява образа на бъдещото си семейство.  Да, обича я безнадеждно, следователно чисто. Без очаквания. Не е дори сигурен дали не я съчинява, дали обича нея, реалната Деляна Новакова, или своята илюзия. Но това няма никакво значение, защото той е пълен с  жива любов и това му е достатъчно, не иска нищичко от нея.

==

В получените писма обаче четеше не само нейните възпитани думи, които бяха някак хладки - нито студени, нито горещи, четеше и празните места между тях, четеше точките и запетайките, очакваше всеки път чудо някакво да стане и тя да изпусне страшните думи „обичам те” или техен някакъв заместител, или премълчаване, което да ги изговаря скришом. Може пък на следващата им среща в София да му ги каже, изговарянето е по-лесно от написването. Не е задължена дори да ги казва, той иска да усети как клокочат вътре в нея, как кипят и напират да излязат навън, а тя едва ги удържа. Това искаше Аристотел Теодоров – да усети, че и тя го обича. И всъщност, когато й пишеше, че нищо не иска, лъжеше. Лъжеше красиво, всеотдайно, жертвено. Защото в най-тъжните си привечерни часове, докато гледаше как мастилените очертания на Балкана почервеняват в предстоящия залез над Казанлък, си даваше сметка, че иска всичко, искаше я цялата, с очите и устните, с пръстите на ръцете й, с които завършваше нейното антично тяло, тяло на някаква каменна Галатея, оживена от нечовешката му обич. Искаше я с живота и със смъртта й, без да има как да знае, че един ден наистина ще я има цялата. Денят, в който тя нямаше да има вече нищо друго, освен смъртта си.

==

Пишеше Аристотел Теодоров на родителите си, че ще ходи до София да се види с братовчедите и с леля си Венка, ще остане една-две вечери и ще се върне в Казанлък. И вярно, у леля си нощуваше, но оставаше за по-дълго и по цял ден и по цяла вечер се губеше. Освен Деляна, поглъщаше и града. Столицата растеше, тежки и престижни сгради се издигаха, Аристотел разбираше, че зад тези сгради стояха пари и власт. Трамваите, електрическото осветление по улиците в центъра, мостовете, хората по улиците бяха други, все едно са от някакво близко бъдеще, в което той бе чужденец, а Деляна Новакова бе у дома си. Роклите й, едната в мек нюанс на тъмнозеленото, другата – с цвят на мастило, бяха силно свити над талията, за да подчертаят гърдите, спускаха се по ханша и криеха прасците, те не се виждаха, но по изяществото на глезените и на двете й ръце, които се редуваха да държат дамското чадърче, можеше да си въобрази цялостната й фигура такава, каквато често я виждаше във въображението или в сънищата си.

==

Разхождаха се по „Мария Луиза“ и по „Раковски“. Това, дето се строи, вижда ли го, това ще бъде новата сграда на Народния театър, сега играят представленията си в „Славянска беседа“, ето там, вдясно. Ако той иска, могат да обядват тук, в гостилница „Средна гора“, бай Георги се казва съдържателят, тук писателите ядат и пият на вересия. Може, но той я кани. Разбира се, тя с удоволствие се съгласява поканата да е негова. Явно се стараеше да не го уязви, без да иска, но го правеше естествено, кажи-речи красиво, както впрочем се и хранеше.

==

Вратата на гостилницата бе отворена, тя влезе съвсем свободно, без да се оглежда, явно много пъти бе идвала тук. На отсрещната стена висеше бяла дъска, на която имаше окачени смешни рисунки и стихове, написани набързо на ръка. Бай Георги ги поздрави учтиво с „бон соар”, нищо че бе все още следобед, и ги настани на една от свободните маси. Ах, възкликна Деляна Новакова, Аристотел извадил късмет, вижда ли онзи човек в гръб, когато се обърне, ще го познае, това е Елин Пелин. Тук идвали почти всички писатели, особено вечер, по-малко ядат, повече пият и много се смеят, шегуват се един с друг, но най-много с отсъстващите. Понякога и със самия княз се шегуват. Да, бивала е тук много пъти с колегите си, да пият по чаша вино и да гледат писателите, за които им преподават на лекции и в семинарите. Онези сериозните от „Мисъл“ и те идвали понякога, особено откак Яворов се бил върнал от четничеството си в Македония.

==

Харесва ли й на госпожица Новакова онзи първи превод на „Братя Карамазови“ от времето, когато те са били кажи-речи деца? На него не толкова. Дори го намира за слаб,  не е чувал за преводача, някой си Йорданов, забравил първото му име. Но ако до него се сложи преводът на „Престъпление и наказание“, направен от Моско Москов преди четири години, може да се онагледи бързото развитие на българското преводаческо изкуство. Какво мисли тя по въпроса? Ами тя предпочита да чете оригиналите, взема ги от библиотеката, но е прелиствала превода на Москов и го намира за много приличен. Ама той, Аристотел Теодоров, излиза ли поне от време на време от тези свои книги? Ами че книгите може да са важни, но все пак са много малка част от света. Да, той си дава сметка за това, но там вътре, в тях, животът е много по-интересен и несравнимо по-дълбок. Тя не вярва в това. Да не вземе сега, както са тук в гостилницата, да й развие някоя поема за някой велик инквизитор, защото, първо, тя е жена и не става за такава сцена и второ, гледа да се държи далеч от тежките въпроси на Достоевски. Но, госпожице Новакова, все някога човечеството трябва да им отговори. И дотогава все ще се мъчи над тях. Ха-ха-ха, какъв хитрец бил господин Теодоров, чакал човечеството да им отговори по някакъв единствен и всеобщ начин, който би го устроил и би го успокоил. Но този отговор е много далеч. Толкова далеч, колкото далеч е изобщо представата за бленуваното от него човечество. Представя ли си той колко време трябва да мине, докато кашата на едно население, например като нашето, се превърне в народ? А колко още ще мине, докато народите станат на човечество! Защо не се откаже от човечеството, нали вижда как то практически всеки ден отговаря на тези прокълнати въпроси – уж е тръгнало да пресушава детската сълза, а все гази в реки от кръв. Тя е скептик, небесните, високите неща няма да се решат на земята. Поне не на тази, сегашната земя. Кесаревото кесарю, божието – богу, нали така казват неговите книги. Но ето, тя пита: а човешкото – кому? И отговаря простичко – човеку. Живеят във века не на боговете, нито на народите, а на човека, това вероятно му звучи цинично на господин Теодоров. Но да не й придиря, тя е пасивен циник.

==

И още нещо, снижи глас Деляна Новакова. Разбира и от писмата му от Казанлък, но и от много по-преди, още от гимназията, как и колко я обича и в духа на цинизма си, ще му каже, че и тя го обича, макар по някакъв особен начин. Да, обича го, защото и тя обича същата някогашна Деляна Новакова, онази от миналия век, чистата. Както много от хората не могат да постигнат мечтата си, така и тя ще се лута през годините към онази, отминалата Деляна. Тя не е мъртва, разбира се, от време на време дори я докосва. Но двете вече са много различни и понякога едва се понасят. Дава си сметка какво е преживял той тогава пред пансиона. Тя не отдава голямо значение на политическата вражда между бащите им, какъв консерватор е баща й? Никакъв. Какъв либерал е неговият баща - също никакъв. Ето, той, сегашният господин Аристотел Теодоров, бъдещият учител, е същият като онзи някогашен гимназист. Просто сега знае повече, но знанието не го е увредило. Има такива хора. За жалост, тя не е между тях и това е нейната беда. В случая и негова. Но тя си го обича по онзи свой начин и така ще бъде по всяка вероятност до смъртта й, ще го обича някак с паметта и съвестта си. Както ще си обича онази някогашната нейна Деляна.

==

Аристотел Теодоров се бе свил, не гледаше вече как тя се храни красиво, не следеше очите  и красивите й ръце. Май не следеше и думите й. Чувстваше се малък. Не пред нея, а пред себе си. Защо, защо не стане и не си замине? Защото тя все някак го обича? Ами че това е много дребно. Запалена кибритена клечка е нейната обич до горящата факла на неговата любов. Милост някаква, трошица, подхвърлена на гладно врабче.

==

Но не. Продължи да стои на масата, защото долавяше като пеперуда с антените си, че и той за нея е важен. От напрежението, появило се в изящните й пръсти, от думите й, от смисъла им, но и от звуковете, които ги образуваха, от гласа й, от свободата, с която изричаше всичко, заключи, че с тази особена обич към него тя се спасява от нещо, което не иска или не може да му каже, че това нещо е страшно и че той, Аристотел Теодоров, от разстояние, измерено с години и километри, й помага, и то решаващо. С него, с Аристотел, Деляна Новакова нямаше да живее. Без него – също. И той почувства как приема тази даденост меко и примирено, като съдба.

==

На излизане Аристотел Теодоров не разбра бай Георги тях ли дойде да изпрати до вратата, или по-скоро да посрещне високия слаб господин, който влизаше с няколко еднакви книги под мишница. Заповядайте, господин Яворов, това ли е новото издание на стихотворенията ви с предговор на господина Славейкова, за което цяла София говори? 

==

В друг случай Аристотел Теодоров вероятно щеше да се спре за секунди пред поета, да му изкаже възхищението си и дори да му изрецитира нещо от „Нощ“. Сега обаче беше съсредоточен другаде, не трябваше да се издава, не трябваше да мълчи, трябваше да поддържа разговора с Деляна като завеса, за да не може тя да надзърта зад кулисите след края на драмата в гостилницата, която остави в устата му вкус на смола. Заразпитва я за Стража, за баща й и всичко му се струваше много глупаво, защото той по-добре от нея знаеше как вървят работите с лозята и виното. А и какво, какво щеше да й каже на раздяла в този ужасен здрач, който се стичаше от полите на Витоша. 

==

Спряха. Той взе ръката й, целуна я, но не я пусна. Задържа я в своята:

==

– Винаги съм си представял как тази ръка е изморена и как си почива на гърдите ми. Сега трябва да я изтрия. Но как се трие нещо въображаемо, госпожице Новакова?

==

– Не бързайте да триете нищо, господин Теодоров – измъкна тя деликатно ръката си. - И двамата сме чели, че смъртта ще бъде много дълга, но за дължината на живота нищо не знаем. Може и той да не се окаже толкова къс. А в него, за разлика от книгите, няма художествена логика.

==

Зад Баня Баши нямаше никой. Без да се озърта, за да види дали това е така, тя хвана както някога двете му длани, целуна го по устните, извърна се и замина. Аристотел Теодоров не виждаше нито изящните й глезени, нито дамското чадърче. Фигурата й бе загубила детайлите си, остана цялостна, а той доби странното усещане, че гледа отстрани самия си живот. И промълви нещо средно между молитва и проклятие: господи, няма спасение, това ще трае до самата ми смърт.