"Американа" на Чимаманда Нгози Адичи - един честен любовен роман на расова тематика
Висока литература, широка социална критика, задълбочено изследване на расата в Америка, Нигерия и Англия, ироничен разрез на три общества от три различни континента, имигрантски роман, точно прихващане на разговори от различни регистри, класическа любовна история


“В тази страна не можеш да напишеш честен роман на расова тематика”, заявява Шан, една от чернокожите героини на Чимаманда Нгози Адичи и приятелка на главната героиня - нигерийката Ифемелу, която има собствен блог, посветен на расовите въпроси в Америка. Сякаш тъкмо напук на това предизвикателство се ражда мащабният опус “Американа” (изд. Жанет 45, 2020).
==
Висока литература, широка социална критика, задълбочено изследване на расата в Америка, Нигерия и Англия, ироничен разрез на обществата в три различни континента, имигрантски роман, класическа любовна история - “Американа” на Адичи е всичко това, и повече. Авторката, която дели времето си между Нигерия и САЩ, ала все пак признава, че сърцето й принадлежи на родината - “единственото място, където можеше да пусне корените си, без непрестанния импулс да ги дръпне и да изтръска пръстта”, подчертава, че романът е преди всичко и изследване на концепцията за дома, на напускането му и завръщането. Мащабността и сложната текстура на романа, която наподобява сплитането на афро плитки, позволява множество различни прочити - през расата, през феминизма и прочие, но поради краткостта, която изисква този формат, тук няма да се концентрирам върху нито един от тях. По-скоро ще очертая общо темите и проблемите, които засяга Адичи, и начина, по който го прави.
==
(Впрочем, книгата много ми напомни на “Отивам си е възвратен глагол” на Тайе Селаси, __вижте рецензия за нея тук_, както и на “Низината” от Джумпа Лахири, _вижте рецензия тук_)_
==
“Американа” разказва историята на Ифемелу, която напуска като студентка родната си Нигерия и прекарва над десетилетие в САЩ, за да учи и работи. Години, изпълнени с имигрантски препятствия, с културни и расови предизвикателства, с разочарования и постижения, както и няколко интимни връзки - и с бели, и с черни мъже. Ифемелу създава популярен блог, посветен на расовите проблеми, който й печели изследователска стипендия в Принстън, и гледа на годините си в Америка като на период, в който е постигнала самосъзнание, зрялост и вътрешен интегритет.
==
През цялото това време в нейното съзнание не спира да присъства първата й гимназиална любов - Обинзе. Адичи отваря втора сюжетна линия, за да проследи и неговия живот, както и имиграцията му в Англия, с всичките й познати клишетата. И двамата трябва да приемат чужда идентичност, за да работят, но Адичи не крие извода, че “Америка винаги е била по-добра към имигрантите, отколкото Европа”. Или както заключава един от героите: “…в Америка белите и черните работят заедно, но не се забавляват заедно, а тук (в Англия) белите и черните се забавляват заедно, но не работят едни с други”. Чрез историята и на Обиндзе писателката ни дава възможност да проследим приликите и разликите в живота на имигрантите в Европа и Америка, като преброжда сложната стълбица на расовостта, както и класовите, социални и идеологически разделения, свързани с нея.
==
**Едва когато пристига в Америка, главната героиня осъзнава, че всъщност е черна. **Тя обраства с расова идентичност и осъзнава, че далтонизъм не съществува, че мантрата “всички принадлежим на човешката раса” е само пожелателно извинение. Цветът на кожата, през който Адичи вижда расата, става рязко видим и придобива политически, класов, социален и културен багаж в Америка. И докато в Нигерия идентичността на Ифемелу е била организирана по линията на етнос и религия, то в САЩ всичко изведнъж става раса, с която вървят определени кодове и форми на поведение. Дори нюансите на черното, които Адичи описва по великолепен начин, имат значение.
==
Чудесен е преводът на Бистра Андреева, която трябва да намери българските съответствия на разделението, което Ифемелу прави между черните американци (афроамериканци) и черните не-американци (африканци), каквато е и самата героиня, дошла от Африка в Америка, но не в кораб с роби, както се “шегува” авторката в свои интервюта, а по собствено желание. Просто преследвайки една обща за поколения нигерийци мечта по бляскавия ореол на Америка - мечта, която няма нищо общо с обичайното й разчитане от американците като “вие бягате от бедност, СПИН, ебола, война”, а е просто копнежът на една средна класа, която си има всичко, но въпреки това желае нещо различно - желае свобода, избор и сигурност. Да станеш “американа” е да започнеш да принадлежиш на онази прослойка, която се завръща у дома афектирано променена, с чужда диплома и акцент, с нови привички. И да предизвикваш едновременно и лека подигравателност, но и мечтателна завистливост. Ифемелу е такава “американа” - но само донякъде.
==
В блога, който поддържа и който й носи известност и издръжка, Ифемелу разглежда различията между двата вида черни и тълкува расовите “моменти” буквално до свръхподробности на битово ниво, с примери от козметиката, модата, списанията (Пример: “Когато говорите за бельо или лейкопласт „с телесен цвят“, наясно ли сте, че този цвят ще се разминава с цвета на кожата ви?” - цитат от разработка на писателката-феминистка Пеги Макинтош). Нейният глас е дързък и безцеремонен, и е колкото забавен с иронията си, толкова и смущаващ с директността си. Надявах се хората да се почувстват леко неудобно, не само да се засмеят, признава в интервюта Адичи, за която този смут е необходимо условие за постигане на някакъв вид справедливост и промяна.
==
Уви, в уж преодолялото расизма американско общество разговорите за него не спират, поне от опита на Ифемелу, а бялото и близостта до него все още са статут. В Америка все още човек не решава сам към коя раса принадлежи - решават го другите, открива тя. И още: Чернокожите не трябва да се гневят на расизма, а трябва да изпитват снизхождение към него. В американската поп-култура тъмните чернокожи жени все още са невидими, макар Барак Обама да разчупва клишето с Мишел. Белите жени все още се питат “Защо точно тя?”, когато видят черна жена до бял мъж. И така нататък и така нататък. С белия си приятел Ифемелу например забелязва, че двамата обсъждат расовите теми “по онзи хлъзгав начин, който не включваше нито признания, нито конфронтация”, а той поема инициативата да се вбесява от нейно име, ако я подценяват расово. Което също е проблем. “Уморяваше я дори закрилата на Кърт, уморяваше я това да има нужда от закрила”, пише Адичи.
==
Много от наблюденията на авторката логично засягат езика, начина, по който се проявява, извинява, прикрива расовото чрез изразите и нюансите му, чрез евфемизмите, чрез прилагателните, които трябва да компенсират (например дългът да казваш за една черна жена, че е “хубава” - с подтекста, че това е така _въпреки _или дори _поради _това че е черна). Впрочем за да съхрани идентичността си, Ифемелу бързо се отказва да имитира и американския акцент и връща нигерийския си, защото той също е знак за принадлежност.
==
Една от основните теми и символи в книгата е косата на черните жени - според Адичи съвършена метафора за расата. Косата придобива политически смисъл, превръща се в заявка, в лозунг, ако щете. Нека помислим - нямаше ли нещата за Обама да се променят, ако Мишел си беше позволила да се появи в естествено афро? Нямаше ли това незабавно да се разтълкува като заявление и да обрасне с клиширани тълкувания като: тя е разгневена черна пантера, тя е артист, тя е джаз певица, тя е веган и т.н. Това обяснява защо черните жени масово прибягват до силно химически релаксери, горят косите си и ги изтезават, за да “изтрият” поне част от расата си. Голяма част от романа се развива в салон за сплитане на афро плитки, а в един момент самата Ифемелу отрязва косата си и я “освобождава”. Това е и най-силната феминистична линия в текста.
==
Прекосявайки три континента, Адичи е честна към всички страни и често ни изненадва, посочвайки предимства или недостатъци тъкмо там, където не ги очакваме. Наблюденията й са блестящи в своята прецизност и детайлност. Тя ни дава ключа към ред културно-социални кодове, като ги разчита за нас по един изключително забавен и ангажиращ начин. Адичи излага стереотипите, но и ни дава нов поглед към неща, които винаги са били там и някой просто е трябвало да ги посочи. И превъзходно улавя културни специфики.
==
Блестяща е например картината на ляво-либерална Америка, с нейната влюбеност в Обама. На американската академична култура, която поощрява участието, дори и да е дърдорене, пред послушанието на авторитети. На таксиметровите шофьори и фризьорките имигранти. На бялото заможно семейство, на което Ифемелу е детегледачка. На подвизаващите се в социалните мрежи. На едно поколение от задоволени, успешни, интелектуални млади американци, което гледа на света с “непрактична, пламенна сериозност”, говори за изкуство и расизъм, за благотворителност и каузи, което мисли за природата и храната, за детския труд и глобалното затопляне, което яде органична еко био храна. (Има един забавен момент, в който Ифемелу иска да си поръча истински картофи вместо замразени в Нигерия, а келнерът я гледа с неприкрита подигравка. “За него истинските картофи са признак на изостаналост. Не забравяй, че сме в страна, която току-що се е сдобила със средна класа. Още не сме завършили първия цикъл на просперитета, за да искаме да започнем отначало и да пием мляко направо от вимето на кравата”.) На факта, че едва в Америка Ифемелу се разболява от депресия, състояние, което в Нигерия изобщо не би било назовано и “опитомено” като проблем. На нигерийските момичета, които разчитат на мъже за издръжка, на новобогаташите в Лагос, занимаващи се с далавери и измами, на завърналите се имигранти и на местните бизнес дами, на ролята на религията в нигерийското общество, на привичките на нигерийските роднини.
==
Нека в самия край да споменем, че това е преди всичко и любовен роман. Адичи признава, че “обича любовта”, че не се срамува да напише една истинска старомодна любовна история - историята за две сродни души, които се откриват вероятно твърде рано и трябва да преживеят своето разклонение, съзряване, самоизпълване, за да се преоткрият взаимно. Всички останали свои връзки Ифемелу сравнява с това “да ѝ е добре в една къща, но винаги да седи до прозореца и да гледа навън”. В този смисъл и Обиндзе, и родината привличат същия поглед. Героинята сякаш сама саботира щастието си, в някакво неясно търсене, глад, неспокойствие, недовършено себепознание. Ала Чимаманда Нгози Адичи притежава не само житейски цинизъм - тя е и добър, благосклонен, обичащ героите си създател и в това ще се уверите сами.