"Американа" на Чимаманда Нгози Адичи - един честен любовен роман на расова тематика

“В тази страна не можеш да напишеш честен роман на расова тематика”, заявява Шан, една от чернокожите героини на Чимаманда Нгози Адичи и приятелка на главната героиня - нигерийката Ифемелу, която има собствен блог, посветен на расовите въпроси в Америка. Сякаш тъкмо напук на това предизвикателство се ражда мащабният опус “Американа” (изд. Жанет 45, 2020).

==

Висока литература, широка социална критика, задълбочено изследване на расата в Америка, Нигерия и Англия, ироничен разрез на обществата в три различни континента, имигрантски роман, класическа любовна история - “Американа” на Адичи е всичко това, и повече. Авторката, която дели времето си между Нигерия и САЩ, ала все пак признава, че сърцето й принадлежи на родината - “единственото място, където можеше да пусне корените си, без непрестанния импулс да ги дръпне и да изтръска пръстта”, подчертава, че романът е преди всичко и изследване на концепцията за дома, на напускането му и завръщането. Мащабността и сложната текстура на романа, която наподобява сплитането на афро плитки, позволява множество различни прочити - през расата, през феминизма и прочие, но поради краткостта, която изисква този формат, тук няма да се концентрирам върху нито един от тях. По-скоро ще очертая общо темите и проблемите, които засяга Адичи, и начина, по който го прави.

==

(Впрочем, книгата много ми напомни на “Отивам си е възвратен глагол” на Тайе Селаси, __вижте рецензия за нея тук_, както и на “Низината” от Джумпа Лахири, _вижте рецензия тук_)_

==

“Американа” разказва историята на Ифемелу, която напуска като студентка родната си Нигерия и прекарва над десетилетие в САЩ, за да учи и работи. Години, изпълнени с имигрантски препятствия, с културни и расови предизвикателства, с разочарования и постижения, както и няколко интимни връзки - и с бели, и с черни мъже. Ифемелу създава популярен блог, посветен на расовите проблеми, който й печели изследователска стипендия в Принстън, и гледа на годините си в Америка като на период, в който е постигнала самосъзнание, зрялост и вътрешен интегритет.

==

През цялото това време в нейното съзнание не спира да присъства първата й гимназиална любов - Обинзе. Адичи отваря втора сюжетна линия, за да проследи и неговия живот, както и имиграцията му в Англия, с всичките й познати клишетата. И двамата трябва да приемат чужда идентичност, за да работят, но Адичи не крие извода, че “Америка винаги е била по-добра към имигрантите, отколкото Европа”. Или както заключава един от героите: “…в Америка белите и черните работят заедно, но не се забавляват заедно, а тук (в Англия) белите и черните се забавляват заедно, но не работят едни с други”. Чрез историята и на Обиндзе писателката ни дава възможност да проследим приликите и разликите в живота на имигрантите в Европа и Америка, като преброжда сложната стълбица на расовостта, както и класовите, социални и идеологически разделения, свързани с нея.

==

**Едва когато пристига в Америка, главната героиня осъзнава, че всъщност е черна. **Тя обраства с расова идентичност и осъзнава, че далтонизъм не съществува, че мантрата “всички принадлежим на човешката раса” е само пожелателно извинение. Цветът на кожата, през който Адичи вижда расата, става рязко видим и придобива политически, класов, социален и културен багаж в Америка. И докато в Нигерия идентичността на Ифемелу е била организирана по линията на етнос и религия, то в САЩ всичко изведнъж става раса, с която вървят определени кодове и форми на поведение. Дори нюансите на черното, които Адичи описва по великолепен начин, имат значение.

==

Чудесен е преводът на Бистра Андреева, която трябва да намери българските съответствия на разделението, което Ифемелу прави между черните американци (афроамериканци) и черните не-американци (африканци), каквато е и самата героиня, дошла от Африка в Америка, но не в кораб с роби, както се “шегува” авторката в свои интервюта, а по собствено желание. Просто преследвайки една обща за поколения нигерийци мечта по бляскавия ореол на Америка - мечта, която няма нищо общо с обичайното й разчитане от американците като “вие бягате от бедност, СПИН, ебола, война”, а е просто копнежът на една средна класа, която си има всичко, но въпреки това желае нещо различно - желае свобода, избор и сигурност. Да станеш “американа” е да започнеш да принадлежиш на онази прослойка, която се завръща у дома афектирано променена, с чужда диплома и акцент, с нови привички. И да предизвикваш едновременно и лека подигравателност, но и мечтателна завистливост. Ифемелу е такава “американа” - но само донякъде.

==

В блога, който поддържа и който й носи известност и издръжка, Ифемелу разглежда различията между двата вида черни и тълкува расовите “моменти” буквално до свръхподробности на битово ниво, с примери от козметиката, модата, списанията (Пример: “Когато говорите за бельо или лейкопласт „с телесен цвят“, наясно ли сте, че този цвят ще се разминава с цвета на кожата ви?” - цитат от разработка на писателката-феминистка Пеги Макинтош). Нейният глас е дързък и безцеремонен, и е колкото забавен с иронията си, толкова и смущаващ с директността си. Надявах се хората да се почувстват леко неудобно, не само да се засмеят, признава в интервюта Адичи, за която този смут е необходимо условие за постигане на някакъв вид справедливост и промяна.

==

Уви, в уж преодолялото расизма американско общество разговорите за него не спират, поне от опита на Ифемелу, а бялото и близостта до него все още са статут. В Америка все още човек не решава сам към коя раса принадлежи - решават го другите, открива тя. И още: Чернокожите не трябва да се гневят на расизма, а трябва да изпитват снизхождение към него. В американската поп-култура тъмните чернокожи жени все още са невидими, макар Барак Обама да разчупва клишето с Мишел. Белите жени все още се питат “Защо точно тя?”, когато видят черна жена до бял мъж. И така нататък и така нататък. С белия си приятел Ифемелу например забелязва, че двамата обсъждат расовите теми “по онзи хлъзгав начин, който не включваше нито признания, нито конфронтация”, а той поема инициативата да се вбесява от нейно име, ако я подценяват расово. Което също е проблем. “Уморяваше я дори закрилата на Кърт, уморяваше я това да има нужда от закрила”, пише Адичи.

==

Много от наблюденията на авторката логично засягат езика, начина, по който се проявява, извинява, прикрива расовото чрез изразите и нюансите му, чрез евфемизмите, чрез прилагателните, които трябва да компенсират (например дългът да казваш за една черна жена, че е “хубава” - с подтекста, че това е така _въпреки _или дори _поради _това че е черна). Впрочем за да съхрани идентичността си, Ифемелу бързо се отказва да имитира и американския акцент и връща нигерийския си, защото той също е знак за принадлежност.

==

Една от основните теми и символи в книгата е косата на черните жени - според Адичи съвършена метафора за расата. Косата придобива политически смисъл, превръща се в заявка, в лозунг, ако щете. Нека помислим - нямаше ли нещата за Обама да се променят, ако Мишел си беше позволила да се появи в естествено афро? Нямаше ли това незабавно да се разтълкува като заявление и да обрасне с клиширани тълкувания като: тя е разгневена черна пантера, тя е артист, тя е джаз певица, тя е веган и т.н. Това обяснява защо черните жени масово прибягват до силно химически релаксери, горят косите си и ги изтезават, за да “изтрият” поне част от расата си. Голяма част от романа се развива в салон за сплитане на афро плитки, а в един момент самата Ифемелу отрязва косата си и я “освобождава”. Това е и най-силната феминистична линия в текста.

==

Прекосявайки три континента, Адичи е честна към всички страни и често ни изненадва, посочвайки предимства или недостатъци тъкмо там, където не ги очакваме. Наблюденията й са блестящи в своята прецизност и детайлност. Тя ни дава ключа към ред културно-социални кодове, като ги разчита за нас по един изключително забавен и ангажиращ начин. Адичи излага стереотипите, но и ни дава нов поглед към неща, които винаги са били там и някой просто е трябвало да ги посочи. И превъзходно улавя културни специфики.

==

Блестяща е например картината на ляво-либерална Америка, с нейната влюбеност в Обама. На американската академична култура, която поощрява участието, дори и да е дърдорене, пред послушанието на авторитети. На таксиметровите шофьори и фризьорките имигранти. На бялото заможно семейство, на което Ифемелу е детегледачка. На подвизаващите се в социалните мрежи. На едно поколение от задоволени, успешни, интелектуални млади американци, което гледа на света с “непрактична, пламенна сериозност”, говори за изкуство и расизъм, за благотворителност и каузи, което мисли за природата и храната, за детския труд и глобалното затопляне, което яде органична еко био храна. (Има един забавен момент, в който Ифемелу иска да си поръча истински картофи вместо замразени в Нигерия, а келнерът я гледа с неприкрита подигравка. “За него истинските картофи са признак на изостаналост. Не забравяй, че сме в страна, която току-що се е сдобила със средна класа. Още не сме завършили първия цикъл на просперитета, за да искаме да започнем отначало и да пием мляко направо от вимето на кравата”.) На факта, че едва в Америка Ифемелу се разболява от депресия, състояние, което в Нигерия изобщо не би било назовано и “опитомено” като проблем. На нигерийските момичета, които разчитат на мъже за издръжка, на новобогаташите в Лагос, занимаващи се с далавери и измами, на завърналите се имигранти и на местните бизнес дами, на ролята на религията в нигерийското общество, на привичките на нигерийските роднини.

==

Нека в самия край да споменем, че това е преди всичко и любовен роман. Адичи признава, че “обича любовта”, че не се срамува да напише една истинска старомодна любовна история - историята за две сродни души, които се откриват вероятно твърде рано и трябва да преживеят своето разклонение, съзряване, самоизпълване, за да се преоткрият взаимно. Всички останали свои връзки Ифемелу сравнява с това “да ѝ е добре в една къща, но винаги да седи до прозореца и да гледа навън”. В този смисъл и Обиндзе, и родината привличат същия поглед. Героинята сякаш сама саботира щастието си, в някакво неясно търсене, глад, неспокойствие, недовършено себепознание. Ала Чимаманда Нгози Адичи притежава не само житейски цинизъм - тя е и добър, благосклонен, обичащ героите си създател и в това ще се уверите сами.