Жанровите експериментни със сигурност са нещо похвално и любопитно в кариерата на всеки писател, но несъмнено крият рискове. Особено когато става дума за тесен, “специализиран” жанр като антиутопията, с която все пак малцина у нас се захващат (виж например рецензия за “Тихото слънце” на Петър Денчев тук). От една страна като че ли няма какво да се обърка - жанровите специфики и изисквания са повече от ясни, а коловозите отдавна са прокарани от големите имена, от друга обаче тъкмо това може да се окаже капанът - изисква се много оригиналност и иновативност, за да се одушеви и разнообрази шаблона и да не се изпадне в тъпчене на едно отъпкано вече място.
==
Уважавам Георги Тенев като личност и като автор, способен да работи в дълбочина по актуални социално-политически теми, да се задълбава в близкото минало, властовите механизми и различни аспекти на обществения живот, както беше и в предишния му мащабен роман “Балкански ритуал” (виж рецензия за романа ТУК и интервю с писателя за него ТУК). Опасявам се обаче, че с последната си книга “Резиденцията” (изд. Колибри, 2020) не е постигнал напълно задачата, която очевидно си е поставил, преди всичко на литературно ниво.
==
Бързам да подчертая, че това е личното ми литературно мнение, а и вече се появиха и очаквани положителни отзиви за романа. Полюсна позиция около текст на Георги Тенев обаче не е прецедент - да си припомним разгорещения спор сред критиката по отношение на книгата му “Партиен дом” покрай спечелването на наградата “Вик” за роман на годината през 2007 г.
==
“Резиденцията” е замислен като роман едновременно за бъдещето и за миналото - или всъщност като метафора на настоящето ни, доведено до крайна, дистопична фаза. Той си поставя за цел да проследи дълбочинните механизми на властта и трансформациите на личността във и срещу тази власт, като оригиналното е, че поставя темата за екологията и природата на централно място и прокарва разделителна линия между старостта и зрелостта, от една страна, и наивната младост, от друга (враговете на системата са все млади хора).
==
Формално действието се развива в късните години на нашия век, но в изграждането на този алтернативен свят може да разпознаем и призраците на комунистическото минало, и собственото си непосредствено сегашно, с всички актуални през последното десетилетие властови пороци и обществени притеснения - от екологичните престъпления до срастването на мафията с властта. Не ви ли звучи позната например ето тази реторика от романа, взета като че ли директно от протестното движение след 2013 г.:
==
“Протестът е безсмислен в тази форма. Наричат ни лигльовци, защото не хвърляме павета. Представят грамотността ни за привилегия. Вълнението на духа – като безсмислено занимание. Тревогите за нематериални неща наричат лигавене. Протестът трябва да премине в нова фаза.”
==
В обществото от “Резиденцията” новият властови ред е завършил третата си фаза и вече изглежда изправен на ръба пред нова. В него от години децата се ваксинират отрано със Серум на истината, благодарение на който “съзнанието оставаше трайно чисто, имунизирано срещу мисловни агенти, срещу заблуждения и сектантство”; в него има Дом на истината и Министерство на последствията, има куп мъчения за извличане на истината, има нещо като ТВУ-та, има Мембрана, която разделя държавата на две различни по смисъл и йерархия зони, има детска Градина за завършване на личността и т.н. На този тоталитарен фон най-силният враг се оказва т.нар. Рилски урок - учение, чиито последователи се противопоставят на униформената рационалност и материализъм с духовност и мистика, които представляват миш-маш между апокрифно християнство, Дъновизъм и езотерика, както и със стремеж към изоставяне на цивилизацията в името на живота сред природата (Рила).
==
Георги Тенев рисува един силно йерархичен и поляризиран свят с тематични постановки, които не носят никакви изненади откъм традицията на жанра: властта е демон; властта има нужда от собствени ритуали и изисква мистично благоговение пред нея; авторитетът е въпрос на сляпа вяра; мнозинството няма думата; решенията не подлежат на приемане и одобрение, а само на изпълнение; народовластието не предполага братство, защото то не е в природата на човека. Тук идва и неизбежното, в известен смисъл баналното размишление, - доколкото авторът трябва да погледне в самото сърце на тази власт чрез главния си герой (прокуратор, чиято задача е да се справи с унищожаването на сектата) - а именно, че властта не ти дава възможност да я владееш, тя подчинява и тези от нейната страна, диктаторът сам е вид жертва.
==
И “Гледат те и ти завиждат за властта, страхуват се от правомощията, които са ти дадени, но никой не схваща, че това е тежест, а не привилегия”, и “Защото първото, което отнемат властта и отговорността, е свободата, твоята свобода, а не на другите, над които ще властващ”, и “Изборът е само дали си от едната, или от другата страна на подчинението.”
==
Чрез противопоставянето на тази власт се изграждат неминуемите, пределно познати тематични дихотомии: рационалност и материалност - духовност и мистика, закон - вяра, здравомислие - лудост, бетонен град - чиста природа, унищожение - съхранение на ресурси, насилие - саможертва, практичност - наивност, сляпо подчинение - еманципиращ труд и интелект, и т.н. и т.н. Сред споменатите нови елементи по-горе, трябва да добавя и близостта на съпротивата до академичните/университетски среди. Няма как да не усетим ехото на родните протести, зародени именно в средите на “младите, умните и красивите”, съпътствани от интелектуалци и университетски личности и насочени включително срещу “бетонизирането” на държавата и конкретно срещу многото екологични престъпления. Нито пък да забравим, че самозапалилият се в романа има свой прототип в лицето на загиналия Пламен Горанов.
==
Същевременно светът в “Резиденцията” силно напомня за близкото тоталитарно минало, сякаш духът на 60-те е бил преместен в бъдещето. Странно е, че това усещане се засилва буквално от интериора и мебелировката на кабинетите и резиденциите и от техническия статут на обрисуваното общество - в него все още се пише на хартия (която е забранена за масите), колите се отключват с ключ и вървят с перфокарти, записите се правят на касети и се слушат на магнетофони. Обикновено антиутопичните общества са силно технически развити, но нестандартното решение за технически регрес тук буди по-скоро недоумение, защото остава напълно необяснено - защо и как се е стигнало до него, има ли политическо обяснение, израз на какво е той. Дали става въпрос за свят в алтернативна вселена или за деволюирало от нашето собствено общество - и в този случай какви процеси са довели до конкретния му техническия и административно-учрежденски облик.
==
Друг проблем намирам при работата със сюжета. Романът уж следва множество сюжетни линии, като прескача от началните години на новия строй през 30-те години чак до края на сегашния век. Те обаче са като грозд, който е твърде гъст, за да бъдат откъснати зърната, ако мога да се изразя така. Авторът маркира куп сюжетни нишки, но като че ли изоставя читателя с тази заготовка, без да им осигури постъпателно развитие и ясно разрешение. Сцените, които представят отделните линии, са като че ли спорадични и самоцелни, трупат се и набъбват, но оставят читателя неудовлетворен и неспособен да разбере какво и защо се случва в много от тях и какво следва от него. Особено силно впечатление ми направи факта, че предговорът и анонсът, в който се дава заявка за какво ще става дума в книгата, като че ли нямат много общо с последващия текст и в този смисъл фокусират вниманието върху нещо, което не е на фокус.
==
На много места има странности и в разказваческата гледна точка, която в случая би трябвало да е всевиждаща. Лично аз хванах поне няколко размествания по отношение на нея, излишни обяснения какво вижда един герой, който друг не вижда (но ние виждаме) и твърде много “може би”-та за разказвач, който следва да знае всичко. Единият от героите е наричан ту Борислав, ту Луканов в съседни изречения, което не звучи просто като употреба на синоними, а по-скоро създава некомфортна, шизофренична игра с оптиката при възприемане на близостта до героя (който за нас следва да е Борислав, а за властта Луканов). Авторът също така явно коментира на много места, вместо да отстъпи и да показва - например заявява наготово на читателя, че “те постъпиха умно тогава” или “комендантът беше лош по характер”. На някои места пък направо използва “и така нататък” или “и нещо подобно”, което звучи като отказ от разказване.
==
Що се отнася до шаблонните в известен смисъл характери, това все пак донякъде е очаквано в този жанр на добри и лоши, но и показването на човешкото в лошите остава някак неубедително, недоразказано, непроследено в генезиса си. Струва ми се, че така и не разбираме какво е съществото на промяната у главния герой и у другата главна героиня и на какво всъщност се дължи, какво я обуславя, дали изобщо я има. Обяснимостта на някои сцени, действия и жестове в романа е трудна за постигане.
==
Най-силното ми усещане е, че наративът е многото повече зает да описва характеристиките на новото общество, отколкото се занимава с действие, което да ни даде възможност да го обозрем сами във въображението си. Това усещане идва най-вече от диалозите. В книгата се водят дълги диалози, които на практика са маниерно-декларативни и звучат буквално като готови лекции по разясняване на системата. Философската им тежест е някак самоцелна, твърденията са скупчени и на места звучат като набор от многосмислени афоризми. (Дори и висши жреци не говорят така.) Със същата цел текстът все пак се разнообразява, като включва записки от дневници и писания на последователите на Рилския урок или други форми, които ни дават абстрактна идея за идеологията и на двете страни.
==
Самият Георги Тенев каза, че доста се е постарал и върху езика. Да, романът има стегнат език и хубави описания, изобилие от факти и реалии, които минават през паметта ни, но има и изрази най-малкото като “в ума на коменданта се залепи това име” или “след време този миг се беше превърнал в топче без звук”.
==
Съгласна съм, че предварителната заявка на “Резиденцията” е изключително сериозна. Съгласна съм и че можем да открием много вечни теми за размисъл, както в големите романи. Съгласна съм, че малко са книгите, които изследват бъдещето не абстрактно, а тук - в България. Съгласна съм и че Георги Тенев е сериозен писател, чиито книги със сигурност ще продължа да следя и в бъдеще. Така че прочетете този роман, но докато го правите, помислете и върху изложените горе съображения, за да съставите собственото си окончателно мнение.
