"Животът като следобедна дрямка" - разкази-притчи за съвременния човек

“– Вижте сега – започна приятелски докторът. – Болестта ви е трудно откриваема, опасна, но не и смъртоносна. Тъй като се изразява в прекалено трезв поглед върху действителността, лечението протича с алкохолно–медикаментозна терапия, замъгляваща способността ви за преценка. Не се притеснявайте, макар и пооглупял и с чернодробна цироза, след някоя и друга годинка отново ще бъдете напълно социално интегриран.”

==

Притчови, анекдотични, приказни - такива са кратките разкази на Боян Тончев, събрани във втората му книга “Животът като следобедна дрямка” (Жанет 45, 2021). Обединява ги най-вече иронията в светогледа и в езика на автора, както и прекрачването на реалността в териториите на магическия реализъм - все в търсене на отговори за днешното състояние на човека и света, обзети от екзистенциална дрямка.

==

Сънят, оказва се, може да бъде място за чудеса колкото и реалността, но (уж) будните, потънали в своя технологичен унес, не ги забелязват - както е в “Смъртта като следобедна дрямка”. В този разказ, чието заглавие е контрапункт на заглавието на самата книга, писателят пуска вълшебство сред смъртните само за да докаже, че чудеса и чудодейни спасения всъщност няма. А и да има, остават без сила и последствия в съвременния свят.

==

Особени са тези разкази, в които можем да провидим ненатрапчиво, нестандартно, със закачка поставени диагнози за съвремието ни. Ако трябва да потърся сходства за този специфичен стил в днешната българска литература, то бих могла да ги открия в книгите на Цветозар Цаков (виж рецензия за сборника му “Винилови души” тук) или Цветелина Георгиева (виж рецензия за двете й книги с разкази тук), които също се заиграват с вълшебното и крият прозрачни поуки.

==

Един от основните подходи в разказите на Боян Тончев, писани през различни години и с различно ниво на зрялост, но с много обща атмосфера и звучене, е “обръщането”. Обръщането например на приказките - както е в “Даото на грах”, където познатата история за принцесата и граховото зърно е разказана от неговата гледна точка - то било толкова чувствително, че усещало всяка произволно поставена върху него принцеса даже през десет дюшека. Или обръщането на ролите - като в “Съдба”, където младежът и седналият до него старец разменят възрастите си - защото животът е кръговрат; в “Седмицата на внезапната лудост”, в чиито свят децата са завинаги деца, а възрастните се раждат направо възрастни, но всеки от тях всъщност копнее оново безподобно усещане за вътрешно движение (напред и назад) във времето; във “Взлом”, където благородният крадец всъщност краде единствено усещането за дом и дори си плаща за тази атмосфера. Или обръщането изобщо на смислите, ценностите и възприятията, като в толкова различни разкази.

==

Сборникът предлага и доволно количество обществена сатира - осмива бюрокрацията, градския транспорт, гражданското самосъзнание. Преброителят от “Помощ, броят ме!!!” избягва, когато “измъчваният” от него гражданин предлага да инвентаризира поименно всичките си книги пред него. Мъжът на име Гражданин Зет е диагностициран с “остра форма на Прекалено съзнание и изключително развита симптоматика на Ременция” (виж първия параграф за предложеното лечение). Дори небесната администрация, срещу която мъртвите не могат да протестират, заплашвайки/блъфирайки със самоубийство, не е пощадена. Един от любимите ми типажи се оказа градският глупак, за чиято централна роля в съвременното ни общество Боян Тончев пише следното:

==

“Градският глупак ставаше рано. Седем, най-много седем и петнайсет, жив – умрял, той трябва- ше да изпълни административната празнота, която се отваряше, щом приключеше работа предишния ден. Изключителният професионализъм, който проявяваше, го ангажираше да изпълнява прецизно и без кръшкане задълженията си – от дълго време по-голям глупак от него в пределите на общината не се беше раждал. Именно затова той не можеше да позволи на някой непрофесионален случайник да му подложи бананова кора и да го измести от върха на тази толкова отговорна професия”.

==

Любовта е една от всеприсъстващите сили в тези разкази. В “Сляпа” тя е равносилна на видимост, защото жената, влюбена в един конкретен мъж, буквално и физически не е способна да забелязва с очите си останалите мъже. В “Страстта на богомолката” тя е неуспешен опит да се избяга от жестоката природа, която ни кара неизбежно да загубим въпросната разпознаваемост на обекта на любовта си, преди напълно да го възненавидим и да го унищожим. В “Моята единствена” любовта е просто константно състояние, непреходно чувство, което всеки път носи името на различна любима. И любовта, като живота, е подвластна на цикличността във възприятията и преживяванията.

==

Светът изглежда като плод на човешкия солипсизъм. Най-малкото в момента, в който станем самодостатъчни (като Алекс от “Важно”), губим видимост за всички останали. Но едва “когато станеш шут на самия себе си, тогава те налягат лоши мисли относно твоето предназначение”, открива шутът от “История на шута”, тръгнал да разгадае тайната на своето съществуване чак при папата. Само за да открие по пътя, че шутове са всички други овластени и нечии, а неговата “работа” остава да бъде замерван с камъни в съвършено непринадлежащото си несъвършенство.

==

Тази книга е кратка и се чете бързо, с приятна наслада от въображението на автора и нестандартните сюжети, ала най-вече заради иронията, която спасява и издига семплите иначе истории до съвременни притчи, изпълнени със социалната критика, но и с разбиране към твърде човешкото.