Два подхода към болката - Михаела Илиева и Иванка Могилска

Малко български прозаици творят единствено и изцяло в жанра на кратката проза. Може би първото име, което идва на ум напоследък е това на Йорданка Белева - автор, създаващ последователно свой собствен почерк и почитатели изключително и само в този силно специфичен жанр (когато, разбира се, не пише поезия, без съмнение - един от “виновниците” за стила й). Вижте рецензия за сборника й “Таралежите излизат през нощта” тук.

==

(Свръх)краткият разказ е занимание сложно, придирчиво, ювелирно. То изисква максимален сюжетен контрол, способен обаче да постига мащабен акустичен ефект, така че цели животи да бъдат разказвани с няколко фабулни щриха; математически изчислен, лаконичен до аскетичност език, изобилстващ в същото време от подсмисли; атмосферна монолитност и - много важно - майсторски, умело прицелени поанти и финали. Малцина го умеят.

==

Разбира се, със сравнително кратки разкази (но далеч не дотолкова и не само) познаваме и автори като Георги Господинов, Деян Енев, Людмил Станев, Оля Стоянова, Виолета Златарева, Йордан Славейков, Живка Иванова, Йордан Лозанов, Горан Атанасов, Иван Димитров, Николай Милчев, Станислава Станоева, Теодора Николова, Владислав Христов, Иван Сухиванов и така нататък (със сигурно пропускам мнозина) - всеки от тях със собствен акварел. Наскоро обаче се появи ново име, което като че ли върви по стъпките именно на Дана Белева, а по нещо напомня и на Иван Станков, неин учител. Става дума за Михаела Илиева, чиято дебютна книга “Рентгенова снимка на свободата” ще разгледаме тук заедно с новия сборник разкази на Иванка Могилска - “Обикновени чудеса”,и двете издания на “Жанет 45”. В продължение на тази статия пък ще пиша и за други двама създатели на кратки разкази - Юли Шумарев и Раймондо.

==

Почеркът на Иванка Могилска ни е добре познат от предишния й сборник с кратки разкази “Тая земя, оная земя” (Жанет 45, 2017) и тук като че ли няма изненада. Непроменено е и желанието й периодично да напуска тукашната земя и да ни пренася на места другоземни, почти екзотични, отекващи във въображението ни с “южни” имена и реч, както и в едно протяжно сегашно, в което маркерите за време са минимални. Това със сигурност допринася за усещането, че разказите й се родеят почти с приказките и карат даже местното, софийското, да ни изглежда някак по-особено, по-причудливо, понякога чак “кукленско”. Този привкус на митичност, подсилен от любимите й средиземноморски, южноамерикански, балкански и островни топоси, със сигурност, донякъде целенасочено, работи за обаянието и притегателността на историите.

==

Бихме могли да помислим, че разказите в последния сборник на Могилска са летни, леки, лежерни истории заради силата на атмосферата - мнозинството от тях са “туристически”, развиват се в малки курортчета из гръцките острови и Средиземноморието, вкл. в Испания, както и в Нови Сад, и изобилстват от природа, слънце, вятър, пясък и задължително много вода - морето или голямата река (самопонятни метафори сами по себе си). Въпреки това тези истории разказват и много травми: починали деца или любими, не(до)осъществена любов, затъване в рутината, изгубване на себе си, прекъсване на връзката между поколенията или на тази с природата, страх или просто вече проживян живот, и така нататък.

==

“Трикът на автора” обаче е изборът да разкаже всичко споменато по изключително светъл, необременен, благ и недраматичен начин. Светът при Могилска е неизменно и неизбежно добър и красив и затова съдържа, тушира и облагородява болката и преодолява съпротивата на хората да го видят именно такъв. Героите се движат към осъзнаване, към приемане, към помирение, към приближаване и свързване. Дори и да са упорствали, да са отхвърляли, да са се самоизолирали от света, животът рано или късно ги довежда до момента, в който те отпускат тази хватка.

==

Може би тези “островни” истории най-ясно потвърждават и разиграват превърналият се в клише цитат на Джон Дън, че “Човекът не е остров, вътре в себе си затворен, човекът има връзка с континента, той е част от всичко друго”. Героите в разказите на Могилска успяват, така да се каже, да се свържат с материка на другите, да се приобщят към пангеята на общочовешкото - през споделянето на историите, през разговорите, през интереса, загрижеността и виждането.

==

Героите слизат (включително съвсем буквално) от стаята си, от колата, от кораба, от лодката, от света си, за да осъществят това свързване. И внезапно щедро предават ключа/щафетата на другите, които имат още малко време да се порадват на онова, което те са изгубили и което може да бъде съхранено под някаква форма именно така - подобно на присаден у непознат човек орган от любим или близък (“Още един ден”); или пожелават да научат другия “да крои платове и да шие от тях живот и радост” (“Мадам Шушу”); поискват да научат историята на инвалидизирания като тях от времето на другия бряг (“Старците и водата”), превръщат се във възбудители на съвести (“Бялата лимузина”) или правят непознатото сродно, а уж близките им - непознати (“Семейство Бабанкови”).

==

==

Донякъде сантиментално-романтично, този преход често се осъществява и благодарение на всепроникващата сила на природата и нейните неустоими базови стихии, насред които градското, култивираното и изкуственото, или пък провинциалното и самодостатъчното, неминуемо бива прониквано и губи битката - пък дори ако това е да разрешиш на страшния вирус да те зарази чрез докосването на непознатия, на дошлия от своето другаде на твоя изолиран остров (“Вирус в рая”). Разказите изобилстват от атмосферни гледки и живописни картини, до голяма степен повторими, и в някакъв смисъл действително ни карат да се чувстваме като “на почивка”. Случващото се е извън ежедневието - когато героите летуват и пътуват или когато са вече в старостта си (ако нея също можем да приемем за състояние извън рутината на живеенето), само че Могилска разказва и другата страна - тази на домакините, на хората, които са там преди нас и ще бъдат и след като си отидем.

==

Малко или много, тези разкази са също така и за живеенето на бавни обороти и off the beaten track - там, където на завоите погледът ни се открехва и страховете от промяната ни напускат. “Препъваха се наляво, свиваха надясно с надеждата, че ей сега нещо ще се промени, ще се покаже частица от познатия им живот” героите, за да открият чистото съществуване “слоули, слоули”, на нищоправенето, на dolce far niente, на сладостта на нищото, в което внезапно им се струва, че биха могли да останат, да се разтворят завинаги. В историите има много дъх на свобода. И много скрито спасение, което идва само когато си вдигнал поглед, както в разказа за облага ангел (“Някоя друга неделя”) - поглед над земята, над ежедневието и над собствените си крака и сянка.

==

Вижте и интервю с Иванка Могилска за писането тук.

==

Колкото позитивна, мека, слънчева и жизнеутвърждаваща е Могилска, толкова мрачна, тежка, дистанцирано чувствителна е Михаела Илиева в дебютната си книга “Рентгенова снимка на свободата”. Няма да крия, че именно този поглед към света ми допада много повече в литературата, макар това по никакъв начин да не е атестация за различно качество. Просто е въпрос на различен светоглед, в който присъства не по-малко човеколюбие и разбиране за човека - особено към счупения, прекършен човек. В известен смисъл разказите на двете са буквално като ин и ян в тоналността и краските си - колкото повече отворен простор и слънце има при Могилска, толкова по-клаустрофобичен е светът на Илиева, подобно картина на Караваджо, в която на тъмният, черен фон изпъква болезнената живост на образите.

==

Донякъде повторими в сюжетите си (отнася се и за двете авторки), историите в сборника са споени, съзвучни във вниманието си към героите - травмирани, ранени, повредени, болни, маргинални, забравени. Сред сюжетите имаме детско изнасилване; тежка диагноза; травматична лудост; загуба на дете; раздяла; домашно насилие; отцеубийство, смърт. Всички онези страшни неща, за които е валидно онова, което пише авторката: “Ако те е страх от нещо, трябва да се сблъскаш с него, а после го хвърли във водата” (“Морето”). Да, това са нещата, срещу които е терапевтично да се изправяме, пишейки.

==

Езикът е централен в тази кратка проза - той реално е един от героите, защото “езиците не са направени, за да мълчим на тях”. Също като Дана Белева, и Михаела Илиева нищи езика, изследва смислите му през играта на думи, през корените, приставките и падежите му, като по този начин гради граматиката на скръбта, на травмата, на отсъствието, на загубата. Но същевременно той е достъп до миналото и “своя най-уютен дом, в който можеше да се завърне само чрез звуците на майчиния си език” (отново “Морето”). “Всяка сричка можеше да изтласка познат, но забравен аромат, всяка дума можеше да има свой вкус и всичко това щеше да оформи цялостната картина на спомена”.

==

Да, езикът е памет и идентичност (както за унгарецо-българина Миклош от въпросния разказ); притежание (както за героя от “Звателен падеж”, който живее разликата между “тати” и “тате”); травма, откоси от думи-куршуми, рикоширащи в съзнанието (както за пълната Бела от “Кръг като палачинка”); инструмент за манипулиране на бъдещето или развитието на едно дете (както в “Къщичка на кокоши крака”); код за достъп до детството (“Соншонжмо”); възможност да пътуваш, без да си излизал никога (“Tabula rasa”); летопис на общочовешкото от споделени разкази по време на пътуване, тази всевластна метафора, които Жепето иска да събере в “една цяла история, защото знае, че историята на всеки е важна” (“Жепето”). Но понякога общението, това “плетение словес”, е отвъд буквалната грамотност, отвъд владеенето на езика, отвъд смисъла - така както е за Роза и Васил в едноименния разказ.

==

==

До голяма степен тези разкази са и истории именно за идентичността - било то минаваща през националността, през очакванията на родителите, през играта, през абсурда на името, което героят носи, през отношението към липсващото и т.н. И може би сред централните герои са също така отсъствието, както и, най-простичко казано, “обратното” - на нещата, на смисъла, на очакваното, вкл. от читателя. А също и неочакваните пукнатини в живота, през които нахлува свободата - било то измерима през това да говориш с реката, да слушаш забранена музика, да си измисляш неизживян живот, да общуваш на непознат език, пък дори и да убиеш. Разказът, дал името на книгата, ясно говори за цената на тази свобода, гравирана в травмите на няколко поколения, така че от тях да звучи музика.

==

Особеното за този сборник е и факта, че с изключение на няколко разказа времето и местата в останалите са малко или много абстрактни, с неясни маркери - биха могли да се случат и днес, и преди десетилетия. Михаела Илиева вярва в кръговостта на времето, в това, че то обикновено “тръгва наопаки, за да достигне до началото си” - теза, която се появява поне на няколко места в сборника. Животът е уробурос и накрая неизбежно влизаш “в реката на кръщенето си”.

==

И макар някои истории неизбежно да са по-малко впечатляващи от останалите, то книгата има ясен гръбнак, нишка, която ги свързва, тоналност, която е непрекъсната. Същото важи и за поантите и финалите, които (за разлика от сборника на Иванка Могилска, в който разказът често сякаш бива просто прекъсван - друг вид валиден подход) са в мнозинството си далеч по-повратни, резки, очертани. Михаела разказва малките, невидимите, “хората, които “постоянно се качват и слизат и животите им остават неразказани”. И докато при Иванка Могилска зад слънчевостта тлее все пак болка, то през мрачността на Михаела Илиева прониква светлина. Защото въпреки всичко “за личната болка си има причина, има и лек, тя не е краят на света”.