Златко Ангелов за националното измерение в творчеството на Зарев и Господинов

“Литературни разговори” публикува този анализ на Златко Ангелов като гост-автор без редакторски намеси. Вижте и прочита на “Литературни разговори” за романа на Владимир Зарев “Объркани в свободата”, както и “Чудовището”. Прочетете и разговора с Владимир Зарев за чудовищата в нас и около нас, за свободата и властта, за страха и любовта.

==

Локалното е единственото универсално, върху което се гради цялото изкуство. Джон Дюи (1859-1952)

==

На Владимир Зарев всичко може да се прости. Героите му винаги пият ракия – по много! – и с властен апетит ядат мешана скара. Или агнешки дреболии. Гърдите на любовниците им са винаги чудовищни. В слабостите е силата им. Тъгата им е винаги неовладяна, защото е резултат на отминаващо (или отминало) щастие. Действията и мислите им винаги стигат до своите противоположности. Когато умират, бащите им непременно са с чиста риза и очистена съвест. Жените са напращяли и парфюмите им са с мирис на пачули. О, а кафето! Кафето е винаги неистово горчиво. И още, old-school корифеите от занаята, като например Мишо Неделчев, винаги казват за романите му същото онова, което са казвали още по времето на първото „Битие“. Като например, „ … и точно той – ръкописът на неизвестен автор – дава стабилността и пластическата сила на цялото повествование … [неговите] духовни дирения хвърлят своя отблясък и върху живота на съвременните хора.“

==

Не остава назад и Митко Новков с още по-големи безсмислия като „Владимир Зарев ни зарадва с нов роман. В негов стил: с препратки към социалното, с преплитания на съдби, с пресичания на житейски сили“. Сякаш има романи, в които житейските сили и съдбите не се преплитат. Умението да не кажеш нищо е своего рода дарба, но да не кажеш нищо за Владимир Зарев аз намирам за перверзия. Дали причината за втръсналите критически клишета са самите романи или е неспособността на критиците да видят изпод привидните повторения в текстовете на Зарев дълбоките прозрения на автор, изобразил онова, което малцина искат да признаят – житейската нищета на българския мъж?

==

Защо може да му се прости? Защото Владо има чудовищно и властно чувство за хумор, с което е преживял целия си живот и което не му е изневерявало нито веднъж, колкото и съществуването му – като публично и литературно признание, но най-вече в духовен смисъл – да се е свивало до непоносимия, но възвисяващ недоимък на опразнена монашеска килия. Ако една болест не може да се излекува с ракия, тя е нелечима болест, нали така? И не само това. Далеч не само това. Владо е квинтесенциалният писател, сякаш предопределен за музея на литературата, където в първата зала се намират Сервантес и Балзак, някъде по средата е Вазов, а преди излизане се минава, като тържествен финал, през залата на … академик Владимир Зарев! Няма друг такъв писател в България, толкова последователен в силата и слабостите си, толкова неустоим в словесните си фойерверки, толкова усетлив за своето собствено битие, което е неделимо, упоително еднакво с битието на неговите мъжки герои.

==

Защо още може да му се прости? Заради непосилната за останалата българска литература ирония, с която са пропити неговите романи. И в същото време те са продукт на романтичната му визия за българина (но не и българката). В това той е единствен. Те – героите му, сюжетите му – звучат романтично, но са всъщност скрито иронични. Той е едновременно в тях и извън тях и ги наблюдава с умилението на баща, който провижда слабостите на децата си, но е избрал гальовно да не ги гълчи, защото знае, че ще заприличат на него каквото и да направи. Зарев е изобразил българския характер в цялата му трагикомична триизмерност. Той самият е българският национален характер. Или по-точно онова, което му се е провиждало в желанието му да изобрази българския национален характер.

==

Най-сетне онова, за което може и трябва да му се прости, е, че винаги – винаги – е бил верен на истината за българското битие, колкото и тя да е нелицеприятна и поради това нежелана, укривана, лицемерно заобикаляна, изопачавана или парфюмирана от временно пребиваващите в литературата й графомани. В това битие Европа е повече мираж, наблюдаван отдалеч, отколкото опозната ценност; любовта е повече воал за мачовските плътски щения, отколкото бездънно душевно съпреживяване на жената; и властта се упражнява незаконно, ненаказуема е и е неморална, вместо да служи на омачканите от празнословна употреба възрожденски идеали.

==

Поради всичко изброено Владимир Зарев не може да бъде нищо друго освен класик. Не е важно, че е жив класик. Важно е, че всички характеристики на неговото творчество отговарят на класическата ни представа за литература. И ще отговарят за всяко следващо поколение, както за нашите поколения класик беше и е Иван Вазов. А има ли друг?

==

Той е освен това абсолютен владетел на формата. За него няма тайни в изграждането на сюжети. Така от текстовете му, както от мрамора под длетото на талантлив скулптор, се оформя литературната есенция на българския живот. Несретен, убог, несъответен на красотата наоколо му, толкова по-провинциален, колкото повече му се иска да изглежда европейски, изтъкан от желания вместо мечти. Хаотичен и оцеляващ. Живот, в който способният индивид се боричка с масата неспособни нищожества не за да ги победи, а за да оцелее. Не за да надделее, както е вярвал Фокнър, а да оживее.

==

Нещо повече, Владимир Зарев е идолопоклонник на словото: „… записаното слово […] e най-истинската памет, записаното слово е оставане и незабрава.“ (Чудовището, с. 195). И още: „Словото е най-висше достояние и тайнство не само за човешкия разум, но и за самия Бог“ (личен архив З.А.). Тези непоклатими темели на Заревата проза ни освобождават да разсъждаваме върху дълбокото – изказано или подсказано – съдържание на неговите романи. Това съдържание еволюира с възрастта на автора и е в унисон с еволюцията на българското общество след окупацията му през 1944 г. от съветските тайни служби до 34 години след избора на демократична Конституция. Обществото, в което героите на Зарев не надделяха.

==

Сякаш по инерция начетената публика и някои ценители от занаята прибързано обявиха последните три романа на Владо (Орлов мост, Чудовището и Объркани в свободата) за по-слаби от предишните; повтаряли се били, големият писател се бил изчерпал. По-надолу ще се аргументирам защо не съм съгласен с такава прибързана оценка.

==

Властта, вярата и самотата са човешките състояния, които са интересували писателят Зарев от млади години. Слонът в този стъкларски магазин е любовта, натрапваща се със своето отсъствие. Заменена е с порочна страст, с възбуда от женските форми, с неистовото желание на героите да бъдат оценени – одобрени – от жените, в които твърдят, че са влюбени. Заменена е със самотата. Но това е мъжка самота, защото никъде в романите на Зарев женската любов не е описана, изследвана, използвана като трагична психологическа сюжетна развръзка. Няма Зарева (или въобще българска) Ана Каренина.

==

Еволюцията на писателя върви от романтизирането на властта като движеща сила на мъжките амбиции в трилогията Битието-Изходът-Законът през реалистичното й осъждане в Разруха и Светове към бягството от нея във вярата – аскетична, монашеска, мъжка – в Поп Богомил и съвършенството на страха до философията на самотата в Чудовището и Объркани в свободата. Тази парабола удивително, но съвсем не случайно, съвпада с промените в българския манталитет от времето на първичното натрупване на капитал и зародиша на демократично мислене – времена на надежди, на първична романтика – към унинието и покрусителното лицемерие, използвано като инструмент за оцеляване през съветския период, до печалната загуба на илюзии и вторичното използване на остатъчния комунистически капитал в годините на Прехода.

==

Объркани в свободата е съвършената метафора на финала на тази манталитетна еволюция. Сюжетът на романа е разделен на две паралелни повествования. Съвременната история е разказана в първо лице от радиожурналиста Петър Михайлов. Средновековната е написана в първо лице от неговия най-близък приятел Павката, професор по история. По този начин и двете отразяват съзнанията на български мъже на средна възраст по време на епидемията от ковид. Кулминация и на двете истории е освобождението. Но дали освобождението означава постигане на абсолютната свобода, която те търсят?

==

Монахът исихаст Йоан извървява криволичещ път, докато най-после му се привижда Таворската светлина, която за него е мираж на абсолютната свобода. И в този миг той, който се е завърнал да търси Бога чрез пости и мълчание в скалния манастир, прави стъпка към пропастта:

==

„Ударът беше ужасяващ, почувствах как изсъхналото ми тяло се разбива и разпада в пропастта под скалите. После за миг ме изпълни болката, сетне болката и Таворската светлина свършиха едновременно и чух пърхането на Ангел. В своята привързаност към мен гарванът беше дошъл да ме изпрати, да изкълве, да вземе очите ми … най-истинското ми съвършенство и безкрая на моята доброволна несвобода. А може би безкрая на моето мъченичество, на моята невъзможна, разпростряла се над всичко и умираща заедно с мен свобода!“

==

Историята на радиожурналиста приключва с подобно прозрение за свободата, но тук аналогия на Таворската светлина е съвършенството:

==

„Аз наистина вярвам, най-наивно продължавам да вярвам, че съвършенството, ако то е постижимо, може да се сравни и да се опише единствено с абсолютната свобода. Възможно ли е в затвора, в затвора на високите стени, на решетките, на ключалките и принудата – питам се и до днес аз, – дори в затвора на нашите страсти, желания и надежди и илюзии човек да изпита усещане за съвършенство и за неизмерима свобода?“

==

Религиозният човек се жертва. Модерният човек се пита. Онова, което ги обединява, е несигурността на процеса. А несигурността идва от това, че и двамата са объркани в търсенето на свободата. Петър/Питър търси не състояние на свобода, а усещане. Йоан губи съвършенството в очите си и свободата умира заедно с него.

==

По-песимистичен от това Владо Зарев не е бил. Той използва епидемията от ковид като неочаквано и непреодолимо препятствие пред човешкото всекидневие, за да покаже как наложената несвобода (ала не „доброволната несвобода“ на монаха) го променя, а заедно с това променя и смисъла на властта, вярата и самотата. След продължилата над четири десетилетия Голяма несвобода, формирала неговите герои – три жени и трима мъже, – те се сепват от осъзнаването, че обещанието за свобода, донесено с формалното сваляне на авторитарния режим, е фалшиво. И това ги обърква. Свободата, оказва се някак внезапно, не е привнесено отвън състояние, а неутолима вътрешна потребност и трябва да се постигне. Човешката природа по всяко време е една и съща, едновременно дълбока и дребнава. Външното състояние на общността от човеци създава постоянни пречки пред постигането на свобода от индивида.

==

По-откровен Владо Зарев също не е бил. В този свой последен роман той за първи път не скрива автобиографичната му основа. Цял живот философът Зарев е търсил свободата в реалния свят. И едновременно с това човекът Зарев е очаквал, че тя ще му се появи в съвършенството на божественото. Уморен от търсене в словото – а словото за него е отъждествено битие – скришно от публиката е търсил упование във вярата. Самото това амбивалентно състояние говори за непостижимостта на свободата. И най-сетне, когато цялата общност, на която властно и неподражаемо принадлежи, се е объркала от и във фалшивата свобода, той се е решил да покаже тази непостижимост чрез два синхронни образа, на всеки от които протагонист е самият той. Журналистът Михайлов се примирява. Исихастът Йоан се самоубива. И в двата случая обаче писателят оставя отворена вратата на съмнението. Питър Михайлов влиза с изневерилата му съпруга Мила обратно в живота си, объркан от загадката на свободата, но оцелял. Йоан доброволно излиза от живота си, а това значи, че вярата е недостатъчна и той сякаш убива и нея заедно със себе си.

==

В класическия наратив винаги остава нещо епично, въпреки иронията, въпреки амбивалентността, въпреки победата на конкретния живот над мечтата. Верен на този наратив, Владо постига най-сетне очертанията на националния характер такъв, какъвто той е наистина, а не какъвто си го е пожелавал в големите си романи от младостта. Объркан в хаоса, неугледен и неустановен, сякаш дефиниран повече от това, че го няма, отколкото от някакви трайни, уникални и непроменими черти. Неспособен да се обедини, оцеляващ в проядена от безцелност социална тъкан, оглупял от самомнение без покритие. Слуга на чужди интереси. И най-вече изгубен в историята. Погубен от собствената си история, в която за него не се е намерило времеубежище.

==

С поетичната задача да намери Времеубежище за българския характер се зае друг голям български писател, равен на Зарев по любовта си към словото и литературната му употреба - Георги Господинов. В ревюто си за романа през май 2020, препубликувано точно преди две години по повод наградата „Стрега Еуропео“ (прочети ревюто тук) го окачествих като роман-поема, но пропуснах да видя в него очертанията на националния характер през светоусещането на един ултрамодерен писател. Разгледах го като лично – нарцистично – състояние на героите, централно място в което заема диагностицирането на депресията на Гаустин като „синдром на непринадлежащите“: „Никое време не ти принадлежи, никое място не е твое. Това, което търсиш, не търси теб, онова, което сънуваш, не те сънува“. И оставих на читателите сами да тълкуват синдрома: „Дали ще ви прозвучи като поетична или клинична меланхолия зависи от вашата готовност да живеете в несигурност“.

==

Оказах се недогледал. Всичко е в думите, наистина! Непринадлежащ – на историята си. Несигурен – в бъдещето си. Меланхоличен – поради опразненото време. Уплашен – от миналото си. Объркан – в свободата, която му идва много, но не престава да търси нейното съвършенство. Същата тази свобода Господинов нарича щастие. Ако следният пасаж беше написан от Зарев, щеще да звучи не за щастието, а за свободата:

==

“Голямата илюзия и самоизмама е, че народите и отечествата търсят свобода [щастие]. Свободата [Щастието], освен невъзможна/о, е и непоносима/о. […] Свобода ли? [Щастие ли?] Свободата [Щастието] е нетрайнa/о като мляко на слънце, като муха зиме и минзухар в ранна пролет. Гърбът й [му] е крехък като на водно конче. …”

==

Времеубежище е, подобно на Объркани в свободата, „един автобиографичен опус в две части“. Зарев и Господинов са двама автори, които изследват българския характер. Защо единият получи световна известност, а другият не? Този въпрос ме буди понякога през нощта, защото е труден за отговор.

==

На лавиците в библиотеката ми романите на Зарев, Русков и Господинов са наредени един до друг, в посочения ред. До тях е Иван Станков, после идват Захари Карабашлиев и Кристин Димитрова. На отделна лавица са трите книги на Антония Апостолова. За мен това са днешните автори с национално значение, признати в различна степен от литературната гилдия (не казвам литературната критика, понеже такава практически изчезна след смъртта на Владо Трендафилов; останаха рекламните рецензии и приятелските отзиви). Това са неоспорими автори, които гледат на света сериозно, а не през графоманска призма. Те съчетават талант с визия за голямата картина на българското състояние. Въпреки че пишат на български теми, техните произведения не са провинциални.

==

Никой досега не се е опитал да разсъждава защо само един от изброените е преведен на всички европейски и някои неевропейски езици и оттам очаквано получи световно признание с наградата Booker International. И още по-интригуващо: защо Господинов, а не Зарев?

==

Краткият отговор, за моя изненада, се оказва формата. Не съдържанието.

==

Откърмен с романтичната представа за българина – която е в същността си литературна представа – съм отдавал предпочитанието си на прозата на Зарев. Но поведението на българите през последните 34 години ме предизвика да се замисля дали тя отговаря на истината. През тези години за първи път тази нация получи (и съществува във) формална гражданска и конституционно гарантирана свобода и нейния живот се очисти от принудата, насилието и затвора, в който тя живя през видимата част на историята си. Така съвсем достоверно лъсна нейното объркване. Свързаните със свободата големи прояви като отговорност, власт, самота, социална кохерентност и вяра – да, вяра! – объркаха хората, оставени без компаса на историята и установените ценности. Препрочетен през тази призма, романът на Господинов внезапно ми се видя в синхрон със състоянието на българина. На Владо му беше необходим цял живот, за да се примири с тази обърканост. Писателят, роден в нея, успя да я долови и предаде органично.

==

Тонът на Господинов е в синхрон с меланхолията на социалната самота на българите, докато иронията, която е инструмент на интелекта, им е чужда. Освен това Господинов развива една оригинална идея, която е защитена с примери от българското битие. Това е идеята за опасностите, които крие упованието в миналото при отсъстваща идея за бъдещето. Наративът му е накъсан като картина от художник абстракционист, каквито са и социалните отношения в България. И тъкмо тази идея, и лишената от хронология смесица от епизодични сцени, разработени есеистично, всепроникваща меланхолия и добродушен хумор го прави привлекателен за читателската публика и критиката извън България.

==

Изглежда странно, че ще го кажа, но Господинов съчетава една отстранена позиция на наблюдател и субективно отношение на участник едновременно. Своите ментални състояния той превръща изключително талантливо и хармонично в щрихи от живота на хората. Той самият е винаги там, но читателят забравя за това. Получава се нещо като пъстри български черги изнесени под яркото слънце на западния пазар. Сиреч, Господинов е намерил начин да заинтересува международната публика, за която България е безлична и незначителна, сменяйки романовия модел така, че да приляга на свят без граници. Той е предал българския хаос и българските неврози не чрез характери, а чрез анекдоти. Силата на романа е в това, че съвкупността от анекдоти рисува една плътна картина на неустановени взаимоотношения на българите с тяхното минало. А миналото е историята. Литературата му показва отсъствието на българите от тяхната собствена история.

==

Това чуждата публика и журита не виждат, нито ги интересува. Те се вълнуват от идеята, от клиниката за памет, от спирането на времето. Наглед като че ли обърнаха поглед към България поради националността на автора, но тъкмо проникновеното усещане за българското се изгуби в опиянението от неординерната интерпретация на една глобална тема каквато е съхраняването на индивидуалната човешка памет. Но има оправдание за това: в западните страни колективната памет е отдавна разбрана и класирана.

==

Тъкмо тук се къса нишката на свързването на българското със световното – вместо да е възприето като универсално, то остава екзотично. Авторът е отделéн от общността, от която се появява. Тук не е мястото да навлизам в съществените различия между класическия и постмодерния начин на романизиране, но от романите на Зарев западната публика, възпитана от класическия наратив, би научила повече за България, отколкото от романите на Господинов. Истината е, че на запад продължават да бъдат популярни романите, написани в класическата традиция, но в желанието си да се поощри авангардното, на тях не се слагат най-високи оценки.

==

Предполагам, че Владо ще се учуди на следващото ми твърдение. Тъкмо защото е органично български автор – и то от най-големите – световното признание за него закъснява. То ще дойде едва когато самата България сама излезе от безличието си, катализирано постоянно от руското присъствие в нейните институции и нейната земя. Но не моментното признание определя значимостта на писателите, а талантът им да описват трайното и неизличимото. В това отношение Объркани в свободата утвърждава Владимир Зарев като писателят, който безмилостно показва на българските читатели истаната за самите тях. Те са объркани от внезапно появилата се свобода и е време да започнат да я разбират и упражняват.