Иван Станков: Казват, че последна си отива надеждата. Боя се, че последна си отива болката

Иван Станков е един от най-силните и незаслужено тихо присъстващи български литературни гласове. Професор е по литература във Великотърновския университет, преводач от румънски на писатели от ранга на Мирча Картареску и Дан Лунгу, автор на монографични изследвания върху Разцветников, Йовков, Талев, Васил Попов, Борис Христов и др. Носител е на Националната литературна награда „Елиас Канети“, както и на Портал „Култура“, „Стоян Михайловски“ и „Хеликон“. До момента са излезли книгите му „Спомени за вода. Dm“, „Улици и кораби. Gm“, „Имена под снега. А7“ (нещо като своеобразна трилогия) и „Вечерна сватба“. Сега Иван Станков се завръща с изключителния роман “Късна смърт”, проследяващ живота на трима герои – “несъединени самотни върхове на любовен триъгълник”. Двамата протагонисти мъже са връстници на новата българска държава и живеят цели 140 години до наши дни, провирайки се през войни, бунтове, преврати. Голямата история е там, но истинският разказ отново е за двете базови човешки преживявания – любовта и смъртта. Героите трябва да издържат и на двете.

==

Вижте рецезнията ми за “Късна смърт” тук (излязла първо в “Литературен вестник”). Това интервю пък бе взето първо за сп. “Мениджър”.

==

Умира ли се от спомен – и ако да, как? Кое е обратното на спомена (ако миналото е обратното на бъдещето)?

==

За жалост, или за радост, никой от живите не е наясно с процедурата по умиране. В съзнанието ми силата на спомена е толкова голяма, че мога да си го представя като причина и повод за умиране. Той ускорява пулса, изпуска в кръвта ни хормони на радост или тъга – това е извън съмнение. Споменът заема централно място в живота ни и става част от нашата личност и биография, понякога без дори да е бил жива реалност.

==

Мечтата би трябвало да е обратното на спомена – нещо като спомен в бъдеще време. Но нейната сила не е толкова голяма, няма енергия да разтърси душата ни. Макар бъдещето да е винаги светло, мечтите ни са някак сенчести поради своята несбъднатост. А спомените ни – и тъмните, и светлите – проблясват изневиделица като светкавици и предизвикват турбуленции във всичките ни системи. Често в такива моменти към текста на спомена езикът прибавя едно „ох, ще умра“. Младостта няма достатъчно минал материал, за да пълни с него чувала на представата ни за време. Но с годините натрупаните спомени стават нещо като календар на паметта, подреждат десетилетията ни, съшиват ги в колажиран образ на живота ни.

==

Има ли думата “помъдряване” място в разбирането Ви за остаряването?

==

С мъдростта нещата са сложни. От митологията и литературата представата ни за мъдрец се припокрива с образа на възрастен човек. И (като продукт на патриархалната култура) той обикновено е мъж, старец с бяла коса и брада. Но кой от нас не познава дръпнати и опърничави възрастни, или обратно – ентусиазирани, очакващи, действени, нетърпеливи? Радичков казваше: човек не може да не възнамерява. Навярно истинският мъдрец е онзи, който не възнамерява. Но това човешко ли е? Мъдрецът е човек отвъд общата норма. Който може да има малко, но не иска повече. Който живее независимо от и извън света, извън самия живот дори. Човекът, уморен от знание. Тъжен човек, по Еклесиаста.

==

Старостта е бъдещето на младите хора, но според мен възрастните крият от младите своите истини. Спестяват им ги. Хората не се готвят за старостта, сякаш там няма поведенчески модели за следване или избягване. За помъдряването не знам, но съм сигурен, че човек не остарява в края на живота си. Първо, защото почва да трупа време и „старост“ още от раждането. И второ, защото душата вдига бунт при най-малкия знак, че тялото ни има различно мнение от нас, когато боледува, слабее, пълнее или остарява.

==

Навярно истински мъдрец е и онзи, който е приел, че тялото е съсъд, а не съдържание на живота му. И тук няма място за полове. Мъдрецът би трябвало да е безполово същество, натрупало знание, без да е излизало от дома си.

==

==

Да, героят Ви Аристотел казва, че „човек е млад, докато умре“, героят Богдан – че е „голям от малък“. Какви категории са детството и възрастта, ако не времеви?

==

Всички категории, приложени към човека, са времеви. Времеви е самият човек. Той има времево тяло, което се състои от ежесекундните разрези на живота му. Тялото на нашия живот е сума от всичките наши тела, по Георги Господинов. Животът ни се състои от нашите бивши времена и в нито едно от тях не сме се повторили. Владимир Сабоурин казваше, че колкото повече времето накъсява, толкова нещата стават все по-временни. Времеви ни прави животът, а временни ни прави смъртта. Някои хора наистина са млади, докато умрат, други са остарели още от малки. Но всички те са времеви, защото са временни. Човек няма място извън времето. Не можем да се изкъпем два пъти в една и съща река, защото няма как да излезем на брега.

==

Има ли разлика между това човек да умре и да настъпи смъртта му? Да живее и да е жив. И как това е свързано със способността да изпитва болка?

==

Цялата човешка култура представлява гигантско усилие срещу смъртта. И в мрачното царство на Хадес, и в кръговете на Данте, и в гробището на Борис Христов, където има „хляб за всички / и топла трапезария, и пухени завивки“, ние продължаваме да бъдем след смъртта си. Всички религии са създали свои рецептурници за безсмъртие, превърнати в ритуалистика. За да се изкачиш на най-високото стъпало на социалните йерархии, стъпалото на мъртвите, е необходимо да умреш. Но не е достатъчно. Трябва да минеш през ритуала, за да бъдеш разпознат отвъд като свой. Обикновено тестът е нещо като отчет за това не колко, а как си живял. Парадоксално звучи, но дължината на житейската ни отсечка зависи не от пропътуваното време, а от скоростта, с която сме се движили.

==

Докато е жив, нито тялото, нито душата на човека могат да свикнат с болката. С всичко друго може да се свикне, само не и с болката, твърди един от героите на Мирча Картареску. Живи сме, докато са живи сетивата ни, а тяхното най-сигурно изпитание е болката. Казват, че последна от човека си отива надеждата. Боя се, че последна си отива болката.

==

Вижте интервю с Иван Станков ТУК, взето след излизането на предишната му книга “Вечерна сватба”. Вижте и рецензии за книгите му “Улици и кораби” ТУК, както и за “Имена под снега” ТУК.

==

==

“Ако истината и реалността се окажат нещо различно, то аз ще остана при реалността”, казва Богдан, перифразирайки Достоевски („Бих предпочел да остана с Христос, отколкото с истината“). Кое бихте избрали Вие?

==

Христос е богът на нашата цивилизация. И той е единен с Истината. Но след Айнщайн въпросът за истината бе проблематизиран чрез корпускулярно-вълновия дуализъм на елементарните частици. Истината изгуби абсолютния си характер. „Ти, Генерале – казва един от героите в „Корените“ на Васил Попов, – говориш за истината. Ама ти си имаш своята истина, аз имам моята, Горския има своята.“

==

Аз бих повторил избора на Достоевски и по чисто литературни съображения. Христос е положително-прекрасният герой в Книгата на нашата цивилизация. Да се създаде такъв герой е много трудно извън свещените текстове и това е породило главоболия на самия Достоевски. Хиляди несъвършени копия на Христос изпълват литературата в опит да се постигне живо добротворство. Колкото и да са несъвършени, колкото да са човешки – като Йовковия Серафим.

==

Защото в основата на нашата цивилизация лежи разбирането, формулирано от Августин Блажени, че само доброто има своя собствена природа и всяка поява на злото не е нищо друго, освен отсъствие на доброто. Мисля, че това далеч не е само мой избор, а изборът на всички пишещи хора, тръгнали с думите си към Другите.

==

Героят Ви Аристотел гледа на човека като на евангелие. Как Вие разбирате спасението?

==

Съвършеният вариант на спасението е да не стреляш по вълка, за да не убиваш агнето, укриващо се в него. Това означава всемилост, която спасява всички. Това обаче, пренесено върху гърба на историята, в която сме заедно, е непостижим максимализъм. Сред кръв, взривове и детски сълзи, това е границата на възможностите ни, която няма никога да стигнем, но към която трябва с всички сили да се доближаваме. На човека е добре да се гледа не с подозрение, а с вяра. Защото той е благата вест на света и на живота.

==

==

Над какво всъщност имаме власт?

==

Най-лошата власт, която имаме, е властта над собствените деца, защото се предава по наследство. Тя е отмъстителен отговор на всички власти, упражнявани върху нас самите. Сладостта някой да ти е послушен безостатъчно заразява социалния ни живот. И се кръстосват в нас назъбените като трион остриета на всички видове власти – политически, финансови, институционални, административни. Всеки е властник и подвластник едновременно, независимо на кое стъпало се намира.

==

Няма всевластен човек. Обществата не могат без йерархия и затова целта е омекотяване на насилието, чрез което се упражнява властта. Естественият коректив е отговорността. Безотговорният пред децата си родител няма как да стане добър овластен държавник. Героят в романа Богдан Чизмаров е изкушен да разбере властта отвътре, но не успява докрай, защото е самодостатъчен човек. Разбирането на властта би трябвало да означава разбиране на Другите.

==

За единия от героите Ви знанието е именно власт, за другия – възможност да се доближи и разбере Бога. Знаем библейското определение. А за Вас знанието е?

==

За мен знанието е положително дори и само заради професията ми на преподавател. В религиозен смисъл то обаче е противопоказно, защото е дръзко посегателство за скъсяване на дистанцията до Бога, който знае всичко. В литературен смисъл знанието е натрупана с четене височина, от която може да се види повече. Пишещият трябва дълго да се обучава в четене.

==

Най-трудно е знанието за човека, защото той е голяма тайна. Вътрешно безкраен, всеки човек насреща ти се изправя пред теб в целия си въпросителен ръст, пак по думите на Радичков, и ти трябва да го предположиш в цялата му сложност. И колкото по-голям го видиш, толкова по-обясним ти се струва.

==

Един от най-често срещаните корени в книгата Ви е „мълча“. Обвързвате любовта (най-силната или най-истинската, ако има разлика) именно с мълчанието…

==

Мълчанието е единственият начин да кажем всичко наведнъж. Затова е много тънко литературно състояние. Двама души могат по най-различен начин да мълчат един до/с друг. Много дълга е отсечката на мълчанието: в точка А се намира обърнатото навътре, в самота; в точка В – това на пълното разбиране и проникване в другия.

==

В книгите мълчанието няма отношение към пряката реч. В мълчание може да живее любовта, макар че минава за приказлива. Но може да се живее и гневът, дори омразата. Колко малко се говори в „Пътят“ на Кормък Маккарти. Колко много мълчат Йовковите герои. А колко обич има в тия книги! Доброто мълчание в литературата винаги си набавя дребни жестове, които да го опишат.

==

“Може би и човекът умира, след като е казал всичко за себе си”. Като пишещ човек, вярвате ли, че ще разпознаете момента, в който сте казали всичко – или поне достатъчно?

==

Всеки пишещ човек би искал да спре, след като току-що е завършил най-добрата си книга. В нашата литература Лилиев остана с две тънки поетически книги, Дебелянов – без издадена стихосбирка дори. Не знам дали е възможно заразеният от думите човек да каже „стига“. Винаги ще остане нещо неизказано, което ще му се струва най-важното. И той отново ще седне. А и кой е той, та да определя коя е най-добрата му книга?! Сигурен съм че Георги Марковски е мислел романа „Хитър Петър“ за книгата на живота си. Докато в съзнанието му не е добила мъгляви очертания „Разказвачът и смъртта“ и той се е захванал да я прави.

==

Много ми се иска да разпозная собствения си момент, но не знам дали ще имам сили. А и нямам никаква сигурност, че той вече не е минал. Ако ли не (но кой да ми каже?!), след „Късна смърт“ ще си помисля дали да продължа, въпреки че вече имам следваща идея.