И последната книга на Чавдар Ценов - “Старецът трябва да умре” (Рива, 2022), ни среща с добре познатия му литературен глас и свят. Много градска, много фланьорска, лакътушеща едновременно сред софийските улички, заведения и квартири, както и сред спомените, страховете, фантазиите и сънищата на неговите протагонисти. За тази кратка повест, засягаща екзистенциални страхове и състояния, разговаряме с автора. Рецензия за книгата ще се повяи в един от идните броеве на “Литературен вестник”, както и в “Литературни разговори”.
==
Като колега, съм силно изкушена да започна с това, че тази книга - освен всичко останало - е изключително писателска. Обрисувал си достоверно и с известна насмешка работата и отношенията в гилдията…
==
Не съм си поставял такава цел. Пък и не познавам чак толкова добре тези среди. Всъщност по-голямата част от живота ми е минала встрани от тях. По-скоро разказвам за съответния труд – писателски, преводачески, редакторски – с необходимата доза здравословна ирония. Има такава закономерност, че ако атмосферата, героите, поведението им са максимално истински (не казвам “взети от живота”), написаното ще надхвърли конкретните случаи. Предполагам, затова оставаш с впечатлението, че обрисувам тези среди.
==
Героят ти Вергил все отлага писането, каторжния труд над белия лист. Има ли логична или препоръчителна възраст човек да започне да пише проза? И, както сам питаш, възможно ли е безгрижният живот, плуващ по течението с минимално съпротивление, да роди силна и задълбочена проза?
==
Камю е 29-годишен, когато излизат “Чужеденецът” и “Митът за Сизиф”. От друга страна, Толстой пише “Хаджи Мурат” в последните си години, а той умира на 82. Тъй че явно няма правила, а където все пак има нещо такова, то съществува, за да бъде опровергавано. Общо-взето е прието схващането, че писането на поезия е за младите хора. Но ето например Цочо Бояджиев доказа обратното – на едни други години създаде вълнуваща поезия.
==
Колкото до задълбочената проза, смятам, че тя, преди да стане такава, е задълбочен труд. Но знам ли, някой гений може да я създаде ей така, между другото, докато си свирука безгрижно. Какво пък, дай боже! Обаче няма и как да не поискаш да го убиеш.
==
На едно място казваш: “Тогава записваше живота наоколо, без да осъжда или възхвалява, без да разсъждава кое какво точно означава и доколко е смислено”. Ако ключовата дума е “тогава”, то характерен ли е този тип отстранено писане/поглед за младостта и каква става прозата “после”?
==
С напредването на възрастта все по-често се питаш има ли смисъл това или онова? Ако има, какъв точно е той? Най-често именно смисъл не ти достига. Вече горе-долу се оправяш с трудностите на писането (те са неизбежни), но със смисъла става все по-сложно. За разлика от цитата по-горе, който се отнася за героя, при мен нещата стояха по-различно. На младини много по-лесно осъждах или възхвалявах. Днес и двата глагола са ми далеч по-трудни за осъществяване.
==
==
Младостта и старостта всъщност са главни теми в повестта. Кое обаче ти се струва по-лесно – млад писател да си представи достоверно старостта или възрастен да си припомни убедително младостта?
==
По-лесно ми се струва възрастният да си припомни и възстанови убедително младостта. В това отношение важна роля играе личният опит. Когато една тема премине през теб, когато те засегне, разтърси, ставаш далеч по-убедителен. Но има и друго. Младият човек не се интересува особено от старостта. Тя му се вижда нещо твърде далечно, абстрактно. Знае, че ще остарее, но по дефиниция някак, както знае, че водата се изпарява или вледенява при толкова и толкова градуса. Нещо повече, на младия човек старостта му се вижда неинтересна, банална. Тук ще си послужа с цитат от “Старецът трябва да умре”: “По-късно доста щял да размишлява върху това – защо нещата, които не познаваме, често ни се струват банални?”.
==
Твоите протагонисти влизат в ролите на автор и слушател/читател. Как си представяш профила на съвършено прилягащия ти читател - такъв, който максимално би вникнал в теб, би те разбрал?
==
Чувствителен човек, обичащ съзерцанието и спомените. Малко отнесен, с богат вътрешен живот, с опит в четенето, с усет за условност и втори план… Ще спра дотук, че май стана претенциозно.
==
Доколко сам ти чувстваш, че имаш контрол над героите си? С предварително изграден монолитен образ ли тръгваш да ги развиваш или…?
==
Не, не тръгвам с предварителен образ. Само с щрихи, наброски, някое и друго хрумване… Писането все пак е игра - сериозна, но игра. Малко като “Том и Джери”. Трябва да направиш така, че хем Том нахъсано да гони Джери, хем да не може да го хване, а ако все пак се увлече и го сграбчи, бързо да го изпусне, за да може пак да го подгони. Като прибавим към това, че трябва да се поддържа интересът и гонене с гонене не бива да се повтаря, поне не буквално, а и да изглежда достоверно (кое е достоверно е отделен разговор), плюс гонещите се да са достатъчно своеобразни, задачата на автора не е никак лека. Миг невнимание, и цялата игра може да поеме в друга посока. Но точно този “миг невнимание” е най-интересният. В него героите се превръщат в пълнокръвни, отказват да те слушат, предявяват претенции и т.н. Играта преминава на по-високо ниво. Там гонитбата е върху подвижни пясъци. Нищо не е постоянно, нищо не е такова, каквото изглежда.
==
А случвало ли ти се е да преосмислиш решението си един герой да живее или умре? Или някое друго, голямо решение, свързано със съдбата му?
==
Случвали са се дълги колебания накъде да поеме героят и съответно текстът – към трагична развръзка или към все пак някакви останки от оптимизъм. В този тип колебания решаваща дума имат героите. Няма и как да бъде иначе. Ако преосмислиш изцяло нечия съдба, ще трябва да се върнеш съвсем в началото и да го изградиш отново. Иначе ще стои като кръпка, насилено и неубедително.
==
==
Ситуацията със смъртта в повестта е като с котката на Шрьодингер - нея хем я има, хем я няма. Тя стига до едни живи мощи (без тук да издаваме сюжета). В какви отношения си със смъртта?
==
Ситуацията въобще е такава – смъртта хем я има, хем я няма. Ако прекалено много мислиш за нея, ще ти стане трудно да живееш. Ако хич не я мислиш, ще се окажеш изненадан, че и ти си смъртен. Две неясноти и една велика тайна витаят около смъртта. Кога и как ще дойде са неяснотите, но в края на краищата в тях дори можеш да се намесиш. Докато великата тайна – дали има после и ако има, какво е то – открай време не дава мира на човека. Дълбоко в себе си знаеш как е, но въпреки това чуваш, пак там – дълбоко в себе си, шепоти: а може би, кой знае, току-виж…
==
Каква е разликата между лъжата и измислянето в писането?
==
Просто са различни неща. В писането лъжата няма нищо общо с измислянето. Може при писането си нищо да не измисляш, но въпреки това през цялото време да лъжеш. И обратното. Докато в живота лъжата си е лъжа. Да, знам, има благородна лъжа и пр. Но все пак, за да не е лъжа, а нещо друго, близко до изкуството, трябва конвенция (гласна или негласна), че си измисляш – при разказването на истории примерно (някога ги наричахме раздувки) и т.н. Когато някой не се придържа към фактите в живота, а си измисля, каквото е подозрението на единия герой от “Старецът трябва да умре” към другия, границите между въображение и лъжа се размиват и в някакъв момент това се превръща в проблем.
==
Неизбежно автобиографична ли е прозата – твоята в частност? И в продължение на горния въпрос: предпочиташ да съчиняваш или да черпиш от собствената си биография? Кое ти се струва по-лесно и кое по-въздействащо?
==
Двете неща вървят успоредно. Нещо си измисляш, друго пресъздаваш, преплитат се, така че накрая не си сигурен кое се е случило навън и кое – в главата ти. Все пак с годините автобиографичното намалява за сметка на измисленото. Пък и кое е автобиографично? В “Старецът трябва да умре” може би единственото наистина случило се е някогашното написване на сценарий за един таван (текстът на сценария отдавна изчезна, останаха откъслечни спомени – отломки) и предложението на професора, който тогава май не беше и професор. От там нататък всичко е съчинено. Обаче, когато героят се лута във Венеция, съм ползвал и собствените си спомени за пространствените ориентири в този град. Това смята ли се за автобиографично?
==
В повестта даваш поглед към младостта на своето поколение и онзи начин на живот, който героят ти се налага да обясни на днешния читател. Вярваш ли в мантрата, че авторът е длъжен да пише само за своето непосредствено време? Трудно ли е да се чете с бележки под линия?
==
Не мисля, че авторът нещо е длъжен. Дори не е длъжен да има читатели. Това е приумица на издателите. Шегувам се. Авторът може да пише за своето време, може да разположи произведението си и в IV век пр. Хр. По-скоро въпросът е да го интересува дадено време, да го вълнува онова, за което (ще) пише. И разбира се, добре да го познава. Лично аз пиша за своето непосредствено време вероятно от мързел и неорганизираност. Единствено него познавам добре, а за да опознаеш други времена, трябва да положиш доста организирани усилия.
==
Освен всичко друго (дано не се възприеме като “гроздето е кисело”) имам смътното подозрение, че нещата, които ме интересуват, са едни и същи във всички времена. Травматизмът на всекидневието и самотата, нуждата от любов и нуждата от смисъл, отчуждението и невъзможностите на общуването - нима нещо се е променило в тази посока?
==
==
Имаш ли доверие на паметта?
==
Имах. Огромно доверие. Помнех като слон всичко, което ми се е случило, едва ли не по дати и часове. Приключих с доверието. На няколко пъти се улавях, че въпреки цялата ми убеденост как точно е протекло дадено нещо, накрая се оказа, че изобщо не е така.
==
И все пак, има големи неща, които няма как да преиначиш в паметта си. Атмосферата на времето, обществените настроения, духът, който цареше сред приятелите, сред компаниите, в които се движех и т.н. В паметта ми те са такива, каквито са били. Друг въпрос е, че оценката с времето се променя - не гледаш вече с онзи наивен и склонен към крайности поглед.
==
Как гледаш на бъдещето сега, докато миналото (ни) се разраства все повече за негова сметка?
==
Ще ти отговоря с думи на героя от “Старецът трябва да умре”: “Когато бях млад, бъдещето тънеше в мъгла и това ме възбуждаше приятно. Вече не виждах напред мъгла, не защото нещата се бяха изяснили, а защото мъглата се беше преместила от бъдещето в миналото. Така ли е трябвало да постъпвам, инак ли, кой да ми каже. Засега успявах да пропъдя безпокойните мисли, но докога…”
==
Виж рецензия за романа “Накъде тече реката” на Чавдар Ценов (Жанет 45, 2018).
==
Виж рецензия за сборника “Отклонения наесен” на Чавдар Ценов.
==
Виж интервю с Чавдар Ценов след излизането на сборника му “Имало един ден” (Сонм, 2020).
==
Виж интервю с Чавдар Ценов по повод романа му “Накъде тече реката”.
==
Виж разговор с Чавдар Ценов за писането.
