Петър Денчев е театрален режисьор и писател. Негови спектакли са гостували на различни фестивали и форуми в Сърбия, Румъния, Косово, Черна гора и Молдова. През 2007 г. печели националния конкурс за нов български роман “Развитие” с ръкописа си “Тъй, както мъж целува жена, която обича”. Предишният му роман “Малкият бог на земетръса” (виж рецензия тук) беше номиниран през 2019 г. за литературната награда “Хеликон”. Автор е на сборника с разкази “Истории в минало време” (виж рецензия тук) и на романа “Тихото слънце” (виж рецензия тук). Произведения на Петър Денчев са преведени на сръбски, македонски, словенски, английски, немски и фарси.
==
С Петър сме разговаряли за романа му “Малкият бог на земетръса” (виж интервюто тук), за писането (виж интервюто тук) и за балканската литература (виж интервюто тук).
==
Романите ти предлагат много повече сбор от социални послания, заключения и анамнези, отколкото разказват истории. За мен новият “Превъртане” (Жанет 45, 2021) като че ли е избрал първо темите, събрал е диагнози за съвременното ни общество, потърсил е типажи в социалните медии и едва после е концентрирал всичко това в създадените да го обживеят герои. На моменти книгата ми звучи повече като социологически доклад или психологически трактат. Едва ли би се съгласил с тази констатация, но ми се иска да чуя аргументите ти.
==
Нека първо да кажа, че романът е писан по технологията на наблюдението - ескизи и бележки върху случки, типажи, които имат своите прототипи, а едва след това дойде неговата концептуална рамка. Овен това парадоксално-зловещата трансформация дойде вече поради желанието ми да употребя нарочно този ход, който се превръща в метафора за преоблеченото минало. Не протестирам срещу тези констатации, които правиш, вероятно има натрупване на такива наблюдения, но в крайна сметка темата не е това, което се е появило предварително.
==
Предварително се оформяха образите, ситуациите, случките, а преди това ловях гласовете, интонациите, събирах жестовете, така както един актьор се опитва да улови своя образ. И от една страна бих се съгласил, че романът събира диагнози, но от друга всъщност това са живи стереотипи, които изпълват личностите. Звучи обобщаващо и плашещо, но ние сме общество, което е удивително типизирано, с много малки нюанси. Тази тревога всъщност ме мотивира и да пиша за това. Не се плаша да кажа, че масовият отказ от задълбоченост води до това.
==
И все пак доколкото един герой може да е носител на всички или поне куп съвременни симптоми? Тук имаме преклонението пред героичността на миналото , пред силните и богатите, и същевременно непознаването им и презрението към тях, омразата към различните, чужденците и чуждата свобода, живеенето с маски, мърморенето за младите, недоверието към всичко, фалшивата религиозност и т.н.
==
По-важният въпрос е доколко един жив човек може да бъде до толкова форматиран от медийните трендове, които експлоатират идеологически клишета от миналото, доколко може да носи кодирани комплексите на родовата си памет, че да звучи и изглежда като парадоксална и зловеща карикатура на самия себе си. Твърдя, че е възможно.
==
Често пътувам из страната и се срещам с различни типологии на поведението, които най-често са маркирани от отказа да се мисли, да се размишлява в неизгодна за индивида позиция. Този феномен неизбежно се споява в една амалгама от произволни исторически, идеологически и морални вярвания, суеверия, градски сленг, разкази на родители и по-възрастни и се превръща в това, което виждаш в романа. Така се образува и това вездесъщо съзнание, което е толкова суеверно и настоява на всяка цена, че провижда истината.
==
Това оформя и т.нар. диктатура на жертвата - ти си жертва на всички обстоятелства, но никога на собственото си индивидуално невежество. Тук се разгръща и един по-голям парадокс - проблемът за индивидуалното съществуване в колективен субект, каквото е националното тяло, регионалната принадлежност и т.н. Те са в изначален конфликт в нашето общество, тъй като на лично ниво ние отказваме да се припознаваме в проблемите и негативите, а отговорността да бъдеш в общност е свързана и с това.
==
В предварителния ни разговор сподели, че животът/светът е нелогичен и непоследователен. В книгата героят ти обаче казва по-скоро обратното: “Мисля, че в някои случаи липсата на последователност би могла да спаси много човешки животи”. Кои са тези случаи?
==
Персонажът казва това в контекста на своите разсъждения за това, че понякога липсата на последователност може да спаси човешкият живот. Ако един репресивен апарат например допуска грешки - ето това е липса на последователност. Моето твърдение, че животът и светът са непоследователни, е в контекста, че ние, като хора, се опитваме да произвеждаме логика и да подреждаме света си. Твърдението на персонажа е в съвсем друг контекст.
==
Разказвачът ти говори смело за своя нарцисизъм, за мъжкото си себелюбие, за егото си, макар че според профила му може би не би било логично да ги осъзнава. Кое за теб е събитието/катарзисът, което прави това възможно?
==
Няма такова правило, че според профила си не би трябвало да го осъзнава. Романът не е фокусиран върху психологическия реализъм, за да разкрива мотивацията на героите и пълнотата на техния вътрешен живот. Той се ползва от тях дотолкова, доколкото са му нужни. Останалите неща са оставени да летят наоколо. Обратното, той хваща определени персонажи в развитие и ги изоставя - дали преди края им, дали в самия им край. И не е психологически необходимо да има събитие или катарзис, които да отключват саморефлексията. Това е въпрос на чувствителност. Или я имаш или я нямаш.
==
Политическата кариера, която развива преобразената ти от старица в млада жена героиня, е шеметна. Като читател бих предпочела тя да беше в главния фокус на романа, но ти си направил този избор. Ще те питам обаче друго - преди да се захване с политика, Кристина става супер успешна с продажбата на обикновени кани за вода, пласирани с маркетинговия трик за уникалните им свойства да пречистват по специален начин водата. Тази успешност в бизнеса и същевременно способността да пробутваш илюзии - виждаш ли го и днес, буквално седмици преди предстоящите избори?
==
Заниманието с политика по принцип е илюзорна работа, защото човек трябва да се занимава с проектиране на бъдещето. Така или иначе всеки политик си “купува” идеологически багаж от вече съществуващия политически спектър, от наличните идеи. Малцина са тези, които изобретяват нещо. Всъщност въобще нямам предвид никой конкретен политически играч от нашия живот, единствената прилика е битовизираното състояние на политиката.
==
В текстовете ти като че ли липсва човеколюбие, поне от онзи вид, който сме свикнали да разпознаваме. Мария например се ръководи от максимата “Какво я касаеше чуждото страдание, щом тя оцеляваше?”. Подчинението на властта в близкото минало е представено като индулгенция за затворените очи и компромисите, като алиби за непоемането на отговорност и липсата на емпатия. Може би не е мизантропията на Уелбек, но определено като че ли нямаш особени очаквания по отношение на хората…
==
Ако не правим пропагандна литература, не би трябвало да имаме кой знае колко очаквания спрямо хората. Мисля, че това е приземена гледна точка, а не мизантропска. В известен смисъл изповядвам убеждението на експресионистите, че днешният човек е дълбоко отчужден от себе си, от собствените си желания и пориви. Именно тяхното непознаване и обличането им в различни медийни трендове, в различни идеологически клишета ражда парадоксите, абсурдите и травмите.
==
Има ли поне теоретична възможност съвременният човек да е способен да живее изцяло и единствено собствения си живот, “сякаш няма нищо общо със света”, както пишеш? Според героя ти “хората живеят от повторенията”…
==
Има, ако реши да се прави, че около него не се случва нищо.
==
Правиш много готови обобщения и твърдения, романът ти един вид е афористичен, пълен със сентенции. Част от тях лично за мен стоят умозрително и абстрактно (което може би е била целта ти?), не са разиграни или подкрепени с примери. Нека поразсъждаваме по-подробно върху някои от тях. Например за фатализма, който изпълва всичко: “Днешният ден беше формирал по естествен път фатализъм, който вменяваше отговорности всекиму”. Посочи ми негови проявления.
==
Нека пак да кажа, че драматургичното изграждане на подобни епизоди е приоритет на психологическия реализъм, а не на моралитето, на сатирико-фантазното, на критическото. Текстът обхваща в себе си различни жанрови подходи като потока на съзнанието, споделя определени черти с билдунгсромана, с гротеската, има дори някои откровено експресионистични пасажи.
==
А днешният фатализъм е породен от истерията на неолибералния капитализъм, че няма друга възможност за живот, освен тази, която той ни чертае - на пазарните механизми, на възможността да се отдадеш на живота си чрез консуматорството. Аз не съм антипазарен човек, но когато състезанието на всяка цена и конкуренцията завземат територията на приятелството и любовта, изчезва солидарността. Звучи плакатно, но е факт.
==
В самия роман са дадени примери - ако човек закъснява с плащането на сметките си или пък с интегрирането си в социалните разбирания какво е полезно или не, това се вменява като фатално несъответствие. Един от основните фатализми на днешния ден е здравословното живеене и уелнес индустрията, които заедно с козметичните компании създават илюзията за добър живот.
==
Пишеш още: “В човешкия свят бе така. Където нямаше логика, идваше вярата в ирационалното”. Би ли поразсъждавал и по това твърдение.
==
Нека да си позволя да парафразирам руския политолог и изследовател на религиите Дмитрий Фурман, който формулира много ясно и точно какво е вярата. Вярата е отношение към някаква определена идея или корпус от идеи, които удовлетворяват личната ни потребност от смисъл. Без нея бихме се разпилели като личности, което се случват често пред очите ни. Обаче вярата предлага идеи, които се съпротивляват на критика, твърди Фурман заедно с Пери Андерсън, защото например науката непрестанно проверява и отхвърля някакви твърдения.
==
Ето това обяснява това твърдение, което искаш от мен да коментирам, защото излиза, че вярата всъщност зависи от обема на нашата личност и познанията ни. Ние вярваме в това, от което имаме необходимост, и така интерпретираме и догматичните вярвания. Затова ирационалното лесно се настанява там, където цари невежството.
==
Романът до голяма степен е роман за остаряването и способността или невъзможността да се помирим с промените на тялото и смъртта, да приемем, че непрестанно сме всъщност в състояние на умиране. След като се е подчинявала винаги на властта, сега героинята ти отказва да се подчини на последната власт - тази на природните закони…
==
Нормално, никой не иска да умира. В крайна сметка за това се иска кураж, а тя няма.
==
“Непробиваемият позитивизъм, с който се беше заредила, всъщност беше пълно отрицание на страхливия негативизъм, с който беше пропит предишният й живот. И в двата случая ставаше дума за страх”. Тоест, не противопоставяш тези две нагласи, а парадоксално ги отъждествяваш?
==
Да, позитивизмът и негативизмът, упражнявани в своята абсолютна форма, са в диалектическа връзка със страха, защото маскират незнанието, недоверието и липсата на ориентири в света. Те са социални маски на самоувереност, а всъщност зад тях не седи нищо друго.
==
Романът експлоатира и темата за силата и слабостта, за доминирането, за формите, по които (си мислим че) упражняваме контрол. “Харесваше ми да (й) се подчинявам”, казва и героят ти, когато, Мария/Кристина се превръща в отмъстителна властница, но и в своеобразна негова “майка закрилница”. И все пак не е толкова просто нали - силни или слаби са твоите герои? Или и двете?
==
Не знам. Никога не съм мислил за тези персонажи в такива категории, струва ми се и че не е важно. Силата и слабостта са временни явления, а не константи.
==
Не вярваш в миналото, без което “нищо не струваме”, нали? Как се съвместява това преклонение героичната му плакатност с желанието на героинята ти да му отмъсти, както и с факта, че избирателите й го виждат като причина за нещастието си? Виждаш ли противоречие в това?
==
В това няма никакво противоречие, тъй като желанието й да отмъсти е на лично ниво - защото животът не й отредил ролята, която тя смята, че заслужава. Това, че тя после се възползва от именно този феномен, я улеснява. Миналото, без което “нищо не струваме”, обаче е познание на миналото в неговата парадоксална природа, погледнато през призмата на историята на вещите, на идеите, а не конципирана спрямо някаква “представа” за минало.
==
Миналото е конкретно и поради това, разбира се, неизбродимо. Не струваме, ако си “въобразяваме” минало. Нищо не струва да си въобразяваш и да градиш светове, в които си представяш, че си бил значим “някъде” в миналото. Това е търсенето на валидация на днешното право на съществуване, когато някой ти го отказва. И ако валоризираш миналото с предимство пред настоящето, вероятността да катастрофираш е много голяма.
