„Видя ли, че такава обич е постижима за човешкото сърце!“.
==
„Когато искаш още от живота си, готов ли си да се откажеш от това, което имаш?“
==
Романите на Николай Терзийски вече имат своя запазена марка, станали са отличими: да се стремят към мащабност, която свързваме с епоса и сагата, да разказват безкрайно разклоняващ се низ от човешки съдби, да прескачат през годините и вековете, а понякога да ни пренасят дори в бъдещето. Този амбициозен повествователен обхват изумява и респектира, макар и понякога да затруднява читателя, който трябва да догони забележителната памет на автора, неговата дисциплина и последователност в планирането на сложната сюжетна мрежа. Да, Николай Терзийски държи здраво конците на своя фикционален свят и отговаря за живота дори на най-второстепенните си герои.
==
Нещо повече, в неговите книги йерархията на персонажите сякаш е съвсем друга. Малко са като че ли съвременните автори, при които текстът е наситен с толкова много характери, за които е разказано почти всичко важно, които не са просто маркирани. В наше съвместно интервю той отбелязва, че второстепенните герои често определят участта на главните и когато се появят в текста, все търсят вниманието му. А аз избирам да мисля за този подход като за емпатия към човека, дори привидно най-незначителния или нелицеприятния, като за зряло осъзнаване, че винаги има и “друга история”, чието съществуване трябва да признаем, да зачетем. Един от вечните философски въпроси – дали светът е един-единствен или са множество, Терзийски решава по включващ начин: светът (нашият собствен) е един-единствен и е множество (част от тези на другите).
==
Виж рецензия за роман “Хроники на неведомото” на Николай Терзийски и интервю с автора за романа преди излизането му.
==
“Звезди под клепачите” (Жанет 45, 2022) не е изключение от този размах. И все пак за първи път при Николай Терзийски имаме история, която обхваща само три и то много близки времеви отрязъка: след Освобождението и преди Девети, по време на комунизма и днес, в нашето пандемично време. Книгата проследява живота и семейното минало на героите в три любовни истории от тези периоди, които представляват паралелни структури, отразени една в друга. С други думи – всяка една от тези истории измисля света на другата. Всяка носи белезите, които я превръщат от лична и уникална в надвременна и универсална. Сходни са имената на героите, начинът, по който са изградили битието си, моделът на родителското им семейство, важните събития и най-съдбовната среща в живота им, която е именно във фокуса на романа.
==
Тази съдбовна среща и в трите случая е между хора с огромна разлика във възрастта – начин, по който Терзийски драматизира (буквализира) една от централните теми, по които работи и в трите си романа: времето. Също както и по другите, не по-малко големите и общочовешките: любовта, смъртта, следването на мечтата, саможертвата, избора, смелостта. Времето обаче е не само тема, то сякаш е плът и същност на самото разказване. Има ли време – този въпрос отеква до самия край на романа, сливайки се с другия, неизбежно произтичащия от него: има ли смърт. Именно от смъртта тръгва и в нея се затваря сюжетният кръг, за да изненада с присъдата: “Не любовта, а смъртта е лъжливата дума, запечатана в плик. Няма смърт.” За да подложи на съмнение примиреното схващане, че “никой край не е толкова окончателен, колкото смъртта”. За да утвърди мястото, където и нашите мъртви, и нашите отредени, и нашите още неизмислени (продължават да) живеят – в топлия звезден светло-мрак под клепачите.
==
Тежки са изборите, пред които Николай Терзийски изправя своите чупливи герои. Тяхната уязвимост и крехкост е толкова по-трогателна, колкото по-стабилни изглеждат те: възрастните - поради тяхната професионална, финансова, семейна осъщественост в земния свят, в коловоза на постижимото и познатото; младите - поради привидната несломимост на онези, пред които е цялото бъдеще. Тяхната среща е като химическа реакция, която изпарява времето и утаява екстракта на смисъла, на единението отвъд условностите, на онова, което никак не ми се иска, но все пак ще трябва да нарека с абстрактно-мелодраматичното “душа”. Идеята, че любовта вижда и разпознава отвъд времето, тук е буквализирана: младите герои не съзират пораженията на възрастта по лицата на своите възлюбени (дали това е правилната дума?), поне не и докато те не им бъдат насила съобщени отвън. Защото “коренът на неопределимото време на тяхната среща е другаде, дълбоко, далеч от логиката и разума”. Всъщност сякаш трите паралелни сюжетни линии разказват едновременно и за среща, и за разминаване във времето, или може би за онзи единствен момент, в който разминаването е във своята фаза на едновременност, заедност.
==
Виж рецензия за роман “Отлъчване” на Николай Терзийски.
==
И за тримата главни възрастни герои младите възлюбени са онзи “натрапчив образ, който не излиза от съзнанието на художника, докато не бъде нарисуван”. Йосиф рисува, Йоан пише песен, Йоана - роман. Те осмислят своя и пораждат останалите светове в романа чрез изкуството, другата централна тема в книгата (“Светът е картина, в която живея. Песен, която пиша. Книга, която ще бъде написана някой ден от някого.”). Не подражават и не претворяват живота, а – по убеждението на Николай Терзийски – буквално го създават чрез творчеството. Изкуството изпълва празнотата, осветлява онова, което се вижда само със затворени очи, държи настрана самотата и кризите. Този (почти психиатричен, болестен) страх от самотата, от смъртта на близките, от изпразването на света им владее всички млади герои в романа. Оттук неизбежния до труизъм извод за съизмеримостта на любовта с изкуството - всеки влюбен е създаващ. Именно изкуството ни дава и онзи взор над всички светове, който притежава гледарицата Жана от романа, откривана във всевъзможни градове и всевъзможни времена.
==
Спокойно би могло да се каже, че Николай Терзийски е създал роман-песен, със свой собствен рефрен, с повтарящи се музикални и текстови мотиви. Краят като че ли би могъл да настъпи на няколко пъти (има ли край?), но авторът отново и отново се обръща и завръща, начева нови куплети, за да се повтори рефренът… с онова усещане, че песента може да продължи завинаги.
==
Виж интервю с Николай Терзийски за писането.
==
Но да се върнем на трите с-връзки и да видим и по-мащабния контекст. От една страна и трите главни герои произхождат от любящи и сплотени семейства, които са изградили идеала и копнежа им за брак. Любовта, до известно време, е само онова, което знаем от родителите си за нея. Утвърждавайки с уважение брака-грижа, брака-отговорност, брака-безрезервност, авторът обаче ни изправя пред парадокса, че “много от грешните решения в живота ни идват от два стремежа: да постъпим като родителите си или да постъпим противоположно на родителите си”. Само черупката, привидността ли повтарят децата? В тежка котва ли се превръщат моделите? Рухва ли построеното по чертеж? Има ли различни видове любов или напротив - има грешно преотдаване за ползване на смисъла на тази “изтъркана от вековна употреба на поети, глупци и лъжци” дума? Онова, в което иска да ни убеди Терзийски, е преди всичко, че “Любовта е грешка. Грешка в подредбата на света”.
==
“Но бихме ли могли да приемем тази грешка и да се оставим на волята ѝ?” – така продължава цитатът. Именно на родителите в романа е оставена отговорността за тежките решения, възможността да се превърнат в медиатор на властта (реалността) или да я отхвърлят. Това се свързва и с темата за човека-война, човека-оръжие, способно да порази живота ти, реда, изграденото. Героите си мислят дори, че те са предизвикали битки, бедствия и пандемии – само и единствено за да се насочи ходът на съдбата към тяхната среща. Кога разрушенията си струват? Един от въпросите в романа е именно за последствията. Зрялост или нерешителна слабост е приемането на невъзможността и снишаването? Или всичко е преодолимо, решимо, заобиколимо?
==
Във всеки случай обща е диагнозата на протагонистите в романа: “липса на принадлежност към собствения си свят”, в който те вървят чужди, без мечти. (“Чувства се като бебе, току-що излязло от топлината на утробата, заслепено от враждебната светлина, изплашено от въздуха, който се опитва да влезе в него. Чувства се като старец, който умира сам в някоя далечна болница, заслепен от настъпващата вечна нощ, изплашен от това, че след смъртта не иде нищо. А помежду бебето и стареца крачи той… непринадлежащ на собствения си свят.”)
==
Присъствието на автора-разказвач е особено изявено в „Звезди под клепачите“. Той демиургства, разсъждава, напомня, обяснява, пита, шегува се, признава собствените си слабости, дори вмъква собствената си история накрая. И сякаш препредава нещо чуто – разказва в особеното преизказно наклонение, сякаш сам е инструмент, на който се свирят чужди истории. Когато попитах Николай Терзийски дали авторът трябва да е толкова осезаем и натрапчив, той призна, че дори се е изкушавал от идеята да се обръща още повече и съвсем непосредствено към читателя в ума му, изглежда съвсем реален човек.
==
Не на последно място, в рамките на романа авторът разсъждава много и за самия творчески процес (и като метафора за живеенето), за случайността и предвидимостта - на сюжета, на обратите, на развръзката. Сякаш докрай не става ясно от кого зависи историята и финалът. Еманципирани ли са героите, вярвайки като Марта, че тя сама измисля събитията и има силата да срине всичко, да накара автора/сюжета да й се подчини, защото това е нейната история? Или има автор-демиург-Бог, който пише всички нас? Чий е онзи поглед, който “…обърква посоките. Намеренията. Променя повествованието, цветовата гама, ритъма на сърцето. И дава ново начало на времето.”? Съществува ли обречеността? Авторът-разказвач признава, че е щастлив от това, че “сме слепи за идното”. Но същевременно, и парадоксално, че най-прекрасното е как човекът е непримирим с това незнание. И сам измисля бъдещето.
==
Дълбок, многопластов, сложно свързан роман е написал отново Николай Терзийски. И въпреки известното разливане на историите на места, ненужното може би обясняване на културно-исторически реалии и използването на някои шаблони (впрочем има няколко много добри, специално посветени на клишетата пасажа), той отново постига същото, което и с предните си романи, може би дори още повече тук, в „Звезди под клепачите“: да развълнува, да разбърка, да разплаче читателя. Да го накара да усети историята като писана специално и само за него. Или от самия него.