Има нещо неустоимо в книгите, които преминават с мемоарна палка по нотите на един живот. Струва ми се, че инстинктът да се припознаваме е неизчерпаем, колкото и пъти да четем за нечие друго детство или юношество например. Особено такова, което (както е в българския случай) е споделено и сходно до шаблонност, направено е по калъп поради социалистическия контекст, в който премина за част от активно четящите днес поколения, сред което е и моето.
==
В литературата ни, вкл. напоследък, се появиха подобни книги, като на прима виста се сещам поне за няколко, които повече или по-малко влизат в тази категория: двата сборника на Дияна Тончева, “Кутия за спомени” на Константин Петров, “Котаракът на Рей Бредбъри” на Кольо Николов, “Изгубени вещи” на Алберт Бенбасат, “Старецът трябва да умре” на Чавдар Ценов, като няма как да не включа тематично и собствения си роман “Нас, които ни няма”.
==
Правя отметка, за да откроя и две тенденции: едната Георги Господиновата (която напълно споделям) - базовите преживявания от миналото да бъдат представяни непременно през филтъра на екзистенциалното, да обрастват с втори и трети план, да се натоварват с почти митологичен универсален смисъл, а втората - просто да бъде разказвано, личното да бъде преповтаряно до общочовешкост, директно, сладко- и простодумно, без непременно да се търси по-голяма акустика.
==
Струва ми се, че дебютът в прозата на Станислава Станоева (чудесен поет - вижте интервюто за последната й стихосбирка тук) като цяло отговаря повече на втората тенденция, макар да постига ефекта на първата, особено в последната си част. В “Трева и звезди” (Жанет 45, 2022) тя затваря собствения си живот в кръга на неговите четири цикъла, a всъщност - между тревата и звездите. Тревата, на която като малки лежим или по която се въргаляме с първите си любими, мечтаейки с вперен в звездите поглед. И тревата, под която изгниваме и която захранваме с тленността си, отнасяйки душите си (може би, може би) до вечността на същите тези звезди.
==
Четирите цикъла на книгата включват детските, младежките, зрелите и последните години на протагонистката-разказвачка, но всъщност, без съмнение, на самата авторка. Както тя казва в свое интервю за БНР, книгата бяга от “фалшивата носталгия”, дори когато разказва за едновременно най-лесното и най-трудното (поради своята отдалеченост) време - това на детството. Макар и “последният ни шанс за щастие” по епиграфа от Том Стопард, то е време колкото на вълшебно безгрижие и защитеност, толкова и на страхове и травми, пълно е колкото с любопитството и отвореност към света, както и една илюзорна възможност да станеш “каквото си поискаш”, толкова и с “първите ми сблъсъци с реалността”, първите попарващи докосвания до неговата недостатъчност. Него Станислава третира с иронична нежност, вместо с идеализираща мелодраматичност.
==
Малкият свят на детството е направен цял от най-близките, от семейството и роднините, от приятелите и съседите, от образите, сновящи по непосредствените до дома улици, които често заемат великански, мистични пропорции в детското въображение. То е място за попиване на техния бит, опит, уроци, тъги; площадка, от която бляновете и въздушните кули на разполагащото с уж безкрайно бъдеще въображение още тогава започват постепенно да “изчезват в дупката, наречена реалност”.
==
След него, може би малко по-небрежно и неубедително, с типичния за възрастта жаргон, Станислава ни превежда през безвремието на младежките години, събрало класическите маркери на бунта по времето на соца: безкрайните купони, висенето по култови за града места, цигарите и алкохола, стоповете до морето, омешването със знаковите творци на времето, собствените творчески опити… Време, в което изолирането, неприсъствието на родителите е задължително, в което личността драматично и звучно осцилира, оформяйки се.
==
Не обичам названието “много лична книга” (коя всъщност не е?), но тази е именно такъва. Сборникът с разкази може да се чете и като роман, особено ако - както може би ми се искаше - Станислава изцяло бе оставила себе си и близките си като единствените протагонисти на тези истории. И все пак, макар да е отделено място и за историите на други герои, те само привидно разсейват, понеже и в тях можем да провидим родството с централния образ. Неслучайно те присъстват най-вече в следващия цикъл, на зрелостта - “Други години”, когато човек е най-обвързан със света на другите и с другите, когато емпатията и социалната идентификация са най-изявени.
==
За мен обаче частта на последните години, свързани със загубата на родителите (когато родителите, съставляващи светът на детето, окончателно го опразват) е най-силната част, абсолютният шедьовър в тази книга. В нея автентичността на болката пренася разказвачеството в селенията на поезията. Езикът, минавал многократно през ежедневното и бита, през цапнатата в устата дързост на тийнейджърството, обраства постепенно с мрачина и в последната част достига до кулминацията си, до своя поетичен натурализъм, преситен и пресят през естетиката на страданието.
==
Може би защото досега Станислава се е изявявала преди всичко като поет, не всички текстове в “Трева и звезди” могат да минат за класически разкази. Не е и нужно. Много от тях са почти етюди, други - разширени сцени, картини от един личен живот, които не следват някаква строга сюжетна структура, често завършват внезапно, недоизказано, с обещанието за друга история, която по-често не идва. Разказът прескача от мисъл на спомен, от картина на случка, вие се като змия по напечения и лепкав пловдивски асфалт.
==
В последната част тази четивна и естествена фрагментарност е най-силна и в същото време странно споена, подобно на точно напаснат пъзел. Една рапираща мисъл, която се мести - или по-скоро бяга, търси изход, отдъхване и почивка - от непосносимостта на болнодневното към възможната утеха на вселенското, от тукашното към останалото и чакащото ни отвън, понякога много, много отвън (“Мечтая си да дойдат извънземните и да ме вземат с тях, толкова ми е неуютно тук на моята планета”). И да, от изгорялата и побеляла вече трева към все още неугасимите, поне в рамките на нашия живот, звезди.
==
Важно е да споменем, че градът - Пловдив - е централен герой в тази книга (както и малко София и Черноморието). Един непосредствен фон, с неговите култови заведения, чешити, сгради, болници, пък дори и транспорт. По неговите сънни летни улици, провлачвайки шлейфа си на “принцеса”, тръгва малкото момиченце, за да го прекосява отново и отново като застаряваща жена в самотната и пустинна, помитаща асфалта скръб, преживяна в последните дни от живота на родителите й. От близък, познат и уютен, градът се превръща в зноен и в същото време безразличен до ледност свидетел на тази неизбежна загуба, на отсъденото на всяко бивше дете страдание.
==
Защото: “В крайна сметка всички в този живот сме само едни пътници, си мисля, докато рейсът лети, и мервам първите бледи звезди в небето”. И все пак. Все пак ми се иска да ви оставя с друг цитат, цитат, който затваря кръга и ни връща във вечността на детството, където тревата все още се вдига свежа и упорита под стъпките ни:
==
“А мечтаех да е лято, да съм някъде на село, да е вечер, да лежа на топлата трева и да гледам небето. И звездите да падат, да падат безпомощни в мрака. И щурците да свирят, да свирят за мен. Да не се притеснявам от бъдещето, да не мисля за миналото, да не страдам от спомените. Да бъда празен лист пред тъмното небе…”
