“Моят едипов комплекс” от Франк О’Конър (виж рецензия тук**) - изд. “Лист” **
==
Франк О’Конър. Цяла вселена, събрана в над 600 страници в превъзходния превод на Иглика Василева. Не поглъщайте книгата - удължете удоволствието. Сборникът е повече от представителен не само за творчеството на О’Конър, но и за самия него, предвид факта, че доста от преживяното от писателя е намерило място в сюжетите му. Напълно справедливи са сравненията с руските майстори на словото, макар ирландецът да не се нуждае от тях, тъй като е самостоятелна величина, фин и правдив художник на неговата Ирландия, на малките, бедни, редови хора, чиято особеност сребрее на фона на типичния мъглив и окалян природен пейзаж.
==
Във всеки разказ има една простичка история, която се разкрива с до крайност овладяно сюжетно майсторство, със затрогваща човечност в психологическото обрисуване на героите, с висш пилотаж в невидимите реплики, които прозират зад диалозите. В повечето текстове на О’Конър има една недоказаност, която оставя разтърсващ или потискащ, забавен или тъговит, но винаги дълготраен послевкус.
==
_Обърнете още внимание на класиката “Гробницата на капуцините” от Йозеф Рот, “Непознатият” - разкази и есета от Александър Вутимски, както и новият роман “Зима” на Али Смит от същото издателство. _
==
“Случки в близката нереалност” от Макс Блехер (виж рецензия тук) - изд. “Жанет 45”
==
Признат приживе, забравен по време на комунизма, преоткрит едва в началото на XXI век, гласът на един от най-ярките румънски модернисти носи ехото на редица други от неговото поколение интелектуалци в Европа. Събитие е, че двата му най-важни текста в превод на Лора Ненковска - “Случки в близката нереалност” и “Белазани сърца”, излязоха заедно, и то с илюстрации на Тео Ушев. И двата романа са откровено биографични, макар и доста различни един от друг. Единият проследява летните спомени от едно детство и юношество в малък румънски град, а вторият представлява нещо като дневник на болния от живота във френски санаториум (място, където самият Блехер, който умира едва на 28, се е лекувал). И докато “Случки в близката нереалност” е в много по-голяма степен метафизичен експеримент с (не)реалността, но може да бъде четен и като вълшебна автобиография, уловила миговете на израстването, то “Белязани сърца” е по-традиционен сюжетен роман и великолепно изследване на психологията и поведението на болните в едно затворено общество.
==
Обърнете още внимание на мащабния труд “Памет за Паметта” от Мария Степанова, книгата за Северна Корея __“Синът на управителя на сиропиталището”_ от Адам Джонсън и _“Топи се”_ на нидерландката Лизе Спит от същото издателство. _
==
“Децата на войната” от Варужан Восганян (виж рецензия тук) - изд. “Парадокс”
==
Варужан Восганян е написал източноевропейския роман par excellance. Този изключително румънски, от една страна, текст (в превод на Ванина Божикова) надскача националните си граници, за да направи съпричастни няколко поколения от региона чрез сходните им спомени и преживявания за следвоенните години, комунизма и прехода към демокрация. Въпреки широкия обществено-исторически хоризонт, “Децата на войната” е изключително личен роман, използващ непопулярна гледна точка - на отстранените (или не?) окупатори и насилници.
==
Красив и зрял език, кинематографични сцени, проницателни философски и психологически разсъждения има в тази книга. Текстът си кореспондира с Фауст и Достоевски, многократно споменавани вътре. Самият автор постига дълбоко проникновение за това как работят механизмите на базови човешки инстинкти, емоции и вътрешни двигатели: забравата, страха, отмъщението, прошката, паметта. “Децата на войната” е амбициозен и успешен роман за твърде много неща.
==
Обърнете още внимание на “Алкохолен делириум” от поляка Яцек Хуго-Бадер и __“Депеш Мод” от украинеца Сергий Жадан_ от същото издателство. _
==
“Бегуни” на Олга Токарчук (виж рецензия тук) - изд. “ICU”
==
Тази внушителна вавилонска кула събира куп човешки истории (всяка една от които спокойно би могла да бъде отделена в кратък разказ), пътеписи, хвърчащи факти и уловено научно и психологическо знание, философски разсъждения и есеистични етюди. Изобщо, струва ни се, всяка хрумка, всяка записка или случайно наблюдение на нобелистката Олга Токарчук биха могли спокойно да намерят място в този литературен паноптикум (в превода на Силвия Борисова), без да нарушат канавата на романа, който изцяло излиза от жанровите стандарти, за да се превърне сам в едно пътуване, разказващо за пътуването.
==
Олга Токарчук инвентаризира пътешествието в света и в човешкото тяло. Прави го с дълбочина, чувствителност и ерудиция в подкрепа на тезата, че неподвижността е смърт, която води до разложение - на мускулите, на плътта, на духа. Токарчук успява да превърне почти всичко в метафора и алегория. Да зададе въпроси и да даде противоречиви отговори. Забележителен по мащаба и ерудицията си, по богатството на своите образи и дълбочината на описанията, “Бегуни” е задължително четиво от съвременната европейска литература.
==
Обърнете още внимание на романа __“Югославия, моя страна”_ от словенеца Горан Войнович и сборника “Истории от 90-те” от същото издателство. _
==
“Някой си господин Пекелни” на Франсоа-Анри Дезерабл (виж рецензия тук) - изд. “Аквариус”
==
Романът на младия френски писател (в превод на Галина Меламед) задава фундаменталните въпроси за смисъла на литературата, природата на художествените първообрази и територията, която делят паметта и въображението. Дeзерабл тръгва по следите на един бегъл герой - “някой си господин Пекелни” от великолепния автобиографичен роман на Ромен Гари “Обещанието на зората”. Онова, което се е получило, е троен разказ: за търсенията и живота на самия автор, за писателя Ромен Гари и за възможната личност на невзрачния “тъжен мишок” г-н Пекелни.
==
С романа си Дезерабл оправдава “безполезността” на литературата, която е способна поне на едно: името на един дребен, незабележим за огромния ход на времето, анонимен в нацистките пещи човечец да може да бъде извикано и спасено от забравата. В този смисъл литературата носи силата на нищо по-малко от възкресение.
==
Обърнете още внимание на сборниците “Приготви се да нямаш” и “Само трайните неща” съответно на Иван Радоев и Александър Геров от същото издателство.
==
“Глад” на Джамал Уариаши (очаквайте рецензия!) - изд. “Колибри”
==
В ерата на политическата коректност, свръхчувствителността на идентичността, движенията като #metoo, консерваторството, възхода на крайнодясното, главоломното нарастване на световното население със произтичащия от това недостиг на ресурси, книга като “Глад” на Джамал Уариаши е сериозен дразнител, въпреки че - колкото и да е парадоксално - реакциите към автора й биха могли да бъдат нещо от рода на “откъде пък се е сетил за това сега”.
==
Мащабният роман от 656 страници е поредният на нидерландския автор и първият му издаден у нас. Той определено е интелектуално постмодерно четиво, в което Уариаши се е опитал да приложи всевъзможни литературни хватки, да направи куп интертекстуални връзки, да разкаже за няколко десетилетия и поколения, но и да засегне теми като задкулисието на световната хуманитарна помощ, комунизма, глада и политическия пейзаж в Етиопия от годините на големия глад, ролята на медиите, истеричните ни сексуални ограничения, както и особено трудната и отворена за скандали тема за педофилията, която протагонистът на Уариаши (чийто прототип е известен учен и благотворител, обвинен в педофилия), се опитва да рационализира и “защити”. На фона на всичко това авторът разказва и за една епична - и трагична - любов. И ако Уариаши често парадира със своята ерудиция, то едно е сигурно - той определено я притежава.
==
Обърнете още внимание на романа __“Тил” от германеца Даниел Келман_, “Лисица” от Дубравка Угрешич, _“Жената от Йерусалим” на А.Б. Йехошуа_, _“Продавачът на вестници и цигари” от Робърт Зеетале__р, както и някои от преиздадените книги, от същото издателство.
==
“Нормални хора” на Сали Руни (виж рецензия тук) - изд. “Еднорог”
==
Въпреки че книгата се води young adult литература, тя надскача ограниченията на жанра си и е подходяща за много по-широк кръг от читатели, освен поколението на милиенълите, за които – както побърза да я определи критиката – Сали Руни се явява нещо като новия Селинджър. Изчистеният, почти с привкус на сценарий сюжет проследява сложните и противоречиви взаимоотношения между главните герои Мариан и Конъл. Книгата (в превода на Боряна Джанабетска) е определено меланхолична, но не (мело)драматична проза, спасена от клишетата на романтичния жанр – но не и от естествения романтизъм, изчистена от многословие и прекалена образност, но на места фино поетична.
==
Освен за сложната моторика на тази особена връзка, романът говори и по редица други теми: преди всичко насилието, властта, класовата принадлежност, ролята на социалния контекст, финансовата (не)зависимост, обществените норми, проблемите на личността в нашия 21 век с неговите психични диагнози. Моят личен прочит е през обявявания в редица интервюта марксизъм на Сали Руни.
==
Обърнете още внимание на “Митове” от британския комик, водещ и интелектуалец Стивън Фрай от същото издателство.
==
“Неутешимите” от Казуо Ишигуро (виж рецензия тук) - изд. “Лабиринт”
==
Шедьовър или провал - толкова крайни са мненията за този сложен експериментален роман при появата му през 1995 г. Тази година той излезе и на български (в превода на Владимир Молев). Моят прочит клони определено към първото мнение. Ако тази книга е сложна, объркваща и дори досадна, както се оплакват някои читатели, то тя е най-хипнотичната и неустоима “скучна” книга, която съм чела.
==
В “Неутешимите” Ишигуро се е опитал да използва “граматиката на съня”, изследвайки нейната връзка с паметта. Повествованието е изградено именно като кошмар, откъдето може би идва и неудобството при четене, усещането за клаустрофобия, несигурност и безпътица. И колкото и авторът да използва абсурдното и сатиричното, иронията и фарса, тъкънта на разказа си остава трагична. Всички герои са хора “неутешими”, пречупени, увредени, изпаднали в невъзможност за директно общуване с най-близките си, етично предизивикани. “Неутешимите” е и книга за безнадеждността, за безполезността на всичките ни действия и усилия, за това как съдбата ни запраща в неподозирани посоки, а понякога направо ни върти в омагьосан кръг.
==
Обърнете още внимание на сборника с разкази на Уилям Сароян “Лятото на красивия бял кон” и може би, за любителите на Индия, на __“Крехко равновесие” от Рохинтън Минстри_. _
